Чингиз Айтматов - Голгота

— Мислил съм за това, Виктор Никифорович. Имате право. Но не мога да се освободя от мисълта, че е настъпило време да се преразгледат традиционните представи за Бога, колкото и непоклатими да са, представи, които отдавна вече не отговарят на новите познания за света. Та това е очевидно. Няма да спорим. Съгласен съм, че може би изхождам от абстракция, че търся нещо, което не подлежи на търсене. Тъй да бъде. Нека мислите ми да са несъвместими с каноничното богословие. Какво да направя, не мога да ги избия от главата си. Бих се радвал, ако някой можеше да ме разубеди.

Городецки съчувствено разпери ръце:

— Разбирам те, отче Авдий. Но трябва да те предупредя, че за духовниците реформаторството е най-страшното престъпление срещу църквата, все едно че си решил да обърнеш света наопаки.

— Знам — спокойно отговори Авдий.

— Да, но в светския живот реформаторството още по-малко се обича. Мислил ли си по този въпрос?

— Та това е парадоксално — изненада се Авдий.

— Тепърва ще го разбереш…

— Как така? Да не би позициите им тук да се схождат?

— Не толкова, че се схождат, колкото това, че никому не е нужно…

— Странно, излиза, че най-нужното на никого не е нужно…

— Струва ми се, че ще ти бъде много тежко, отче Авдий. Не ти завиждам, но и не искам да те спирам — каза накрая Городецки.

Прав беше. За всичко се оказа прав. След известно време Авдий Калистратов има възможност сам да се увери в това.

Такъв случай му се удаде малко преди да бъде изключен от семинарията. Същия ден в градчето им пристигна важно лице, посрещнато на гарата с големи почести от ректората — координаторът на патриаршията по учебните заведения отец Димитрий. Семинаристите го наричаха помежду си отец Координатора. Благообразен и благоразумен мъж на средна възраст, какъвто всъщност би трябвало да бъде за своя сан, този път отец Координатора идваше във връзка с едно извънредно произшествие, виновник за което бе един от най-добрите семинаристи — Авдий Калистратов, тръгнал по пътя на ереста — открита ревизия на Светото писание, предлагайки съмнителната идея за Бог-съвременник. Разбира се, отец Координатора бе дошъл в качеството си на наставник и миротворец с оглед да съдействува чрез своя авторитет за връщането на заблудения младеж в лоното на църквата, без да се разчува случаят извън нейните стени. В този смисъл църквата почти не се различава от светските заведения, където честта на мундира е най-важна от всичко. Ако Авдий Калистратов бе по-опитен в живота, именно така би възприел бащинското намерение на отец Координатора, но Авдий съвсем искрено не разбра видния църковник, с което доста обърка сметките му.

Авдий бе извикан на разговор при отец Координатора в средата на деня и остана при него не по-малко от три часа. Отначало отец Координатора предложи заедно да се помолят пред олтара в академичната черква, която заемаше една от залите в централната сграда.

— Сине мой, сигурно се досещаш, че ни предстои сериозен разговор, ала да не бързаме, бъди така добър да ме придружиш до Божия олтар — предложи той на Авдий, като го гледаше с изпъкналите си позачервени очи, — чувствувам, че първо трябва заедно да се помолим.

— Спаси вас, Господи, владико — каза Авдий, — на драго сърце. За мен лично молитвата е контрапункт на постоянните ми размисли за Всевишния. Струва ми се, че никога не ме напуска мисълта за Бог-съвременник.

— Да не избързваме, сине мой — сдържано промълви отец Координатора и стана от креслото. Дългогодишният опитен свещенослужител се престори, че не е чул дръзките думи за контрапункта, за Бог-съвременник и не пожела да изостря разговора още в началото. — Нека се помолим. Трябва да ти кажа — продължи той, — че колкото повече живея на този свят, толкоз повече се убеждавам в Божията милост, в безпределното милосърдие на Господа към нас. И съм щастлив, че е дадено да се почувствува това в самовглъбена молитва. Безкрайно е всеопрощението Господне. Безкраен е Всевишният в своята любов към нас. Може би за него нашите молитви са само празнословие, но в тях е нашето неразривно единство с Бога.

— Имате право, владико — проговори Авдий, застанал до вратата.

И след това, понеже беше още млад и нетърпелив, пренебрегна изискваната от благоприличието пауза в разговора и веднага изложи своята теза:

— Осмелявам се обаче да отбележа: в нашето разбиране Бог е безкраен, но тъй като мисълта на земята се развива от познание към познание, то неизбежно се налага изводът, че Бог също би трябвало да има свойството да се развива. Как мислите, владико?