Чингиз Айтматов - Голгота

(„Но, Боже, пак се обръщам към тебе: какво е думата пред звъна на парите? Какво е проповедта пред скрития порок? Как да се преодолее чрез слово материята на злото? Дай ми сили, не ме изоставяй по моя път, аз съм сам, все още сам, а те, обзетите от жажда за леки печалби, нямат брой…“

Вече второ денонощие влакът Москва — Алма Ата, напуснал границите на Саратовска област, се движеше по казахстанската земя. Озовал се за първи път в Туранската част на континента, Авдий Калистратов бе поразен от огромните мащаби на този край, от географските пространства, придобити някога от Русия — пред погледа се откриваше действително необятна шир: като се включи и Сибир, мислено си представяше той, излиза, кажи-речи, половината суша на земята… И колко нарядко са тук населените места… Градове, села и селца, гари, спирки и кантони, тук-таме скотовъдни ферми и къщи се стрелваха край железопътната линия, като случайни мазвания от четка на художник върху необятното платно на степта, само грундирано и оставено в неоцветено сиво еднообразие… Навсякъде се простираха голи степи — сега те бяха в периода на цъфтежа, когато големи и малки треви достигат своя апотеоз, за да преобразят земята само за няколко дни, след което пак да изсъхнат под лъчите на безжалостното слънце и цяла година да чакат пролетта…

През спуснатите прозорци нахлуваше на вълни силен аромат от цъфналите степни треви, особено наситен, когато влакът спираше на някоя малка, самотна гара, открита отвсякъде, откъм четирите посоки на света, и тогава човек изпитваше желание да изскочи от задушния вагон и да хукне на воля из тези треви, невзрачни на вид, но толкова благоуханни, с тръпчив дъх на сок и нагрята суха почва. Интересно, мислеше си Авдий, дали и онзи див коноп — проклетата анаша, не расте в такива количества и не мирише така примамливо? Но, изглежда, миризмата й е много по-силна и остра, ако се съди по разказите на контрабандистите в моменти на откровение и най-важното, както я описват, имала високо плътно стъбло и стигала чак до пояса. Тя обаче не расте навсякъде, има си места, където може да вирее и слава богу, че е така, че трябва да я търсиш надалече, иначе човек би могъл да си представи какво щеше да бъде… И ето, пътуват контрабандистите от далечни пристанищни градове от единия край на света до другия, тръгнали като хипнотизирани да търсят опияняващата анаша… Но има още много път и не се знае какво ще стане, какво ще излезе от това начинание.

На моменти Авдий Калистратов забравяше целта на своето тайно пътуване и мислено си представяше какви хора и в какво време са населявали тези краища, това пък го караше да си спомни за прочетените книги и филмите, гледани през ученическите години, и се радваше, че все още се откриват белези и следи от миналия живот: стада тъмнокафяви камили, пръснати по степта като изоставени градове, гробища-мазари 2 2 Мазар — култово съоръжение у мюсюлманите над гробниците на светиите. — Б.пр. , селца от няколко къщурки, а понякога току се мерне и самотна юрта — сам-самичка, додето погледът стига, и го обземаше страх за обитателите на това допотопно жилище, запиляно сред големия свят, тук-таме съзираше ездачи — ту отделни, ту на групи, някои с островърхи шапки, каквито са носили едно време, а конете им обяздени със старинни такъми. И си мислеше: как е възможно тук да живеят хора, не умират ли от скука и безводие сред тези огромни пространства? Ами нощем? Какво ли изпитва човек под нощния звезден космос, колко ли странно и зловещо е усещането за пълна самота в безкрая на света, сигурно затова минаващите тук влакове са радост за него, не му действуват на нервите, както е в големите градове. А може би напротив, може би величието на степните нощи поражда в душата велики стихове, защото какво е поезията ако не самоутвърждение на човешкия дух в световното пространство…

Но подобни мисли го разсейваха за малко, след което пак си спомняше, че пътува с контрабандисти на анаша, че има работа с престъпници от гледна точка на закона и че засега в интерес на замисления социално-нравствен репортаж за вестника ще трябва да се примирява с този живот, със злото, което анашистите носят в себе си. При мисълта за това усещане някакво бодване под лъжичката, неприятни спазми в стомаха, смътна вледеняваща тревога, сякаш той самият беше контрабандист, замесен в тези престъпни дела. И тогава разбираше вътрешното състояние на онези, които живеят с тайно бреме в душата, разбираше, че необятните простори на земята и радостта от новите впечатления нямат никаква стойност, нищо не дават на ума и на сърцето, ако в съзнанието има някаква дори съвсем миниатюрна болезнена точка, която лека-полека определя и самочувствието на човека, и отношението му с околните. Като наблюдаваше контрабандистите, с които пътуваше сега за степите, и се опитваше да ги заприказва, да ги предразположи към откровеност, Авдий Калистратов си мислеше, че въпреки привидната самоувереност, може би всеки от тях е угнетен от своето занимание и от постоянен страх пред неизбежното възмездие и ги съжаляваше. С нищо друго не можеше да се обясни наглата им дързост, предизвикателният жаргон, комарът и пиенето, отчаяното безстрашие — „или всичко, или нищо“, тъй като не виждат друг живот за себе си. Да спаси душите им от властта на порока, да ги разкрепости, да им отвори очите за злините, които вършат, да ги освободи от вечния страх, който ги убива като отрова, наситила въздуха — ето какво искаше Авдий Калистратов и като призоваваше на помощ всичките си знания и своя макар и небогат, но все пак някакъв житейски опит, той се мъчеше да намери начин за осъществяването на това възвишено намерение. И сега осъзнаваше, че дори след напускането на семинарията и отлъчването му от официалната църква в душата си бе останал проповедник и че най-полезното, което би могъл да извърши по своя жизнен път, е да проповядва на хората словото на истината и доброто така, както го разбира. А за тази цел не е задължително да бъде ръкоположен, трябва само да бъде предан на идеалите си. Впрочем той все още нямаше ясна представа какво всъщност бе дръзнал да предприеме по повелята на разума и на сърцето, воден от най-добри пориви. Защото едно е възторжено да мечтаеш и в мечтите си да носиш спасение от пороците, и съвсем друго — да вкореняваш доброто сред реални хора, които изобщо не горят от желание да ги учи на добродетели някой си Авдий, контрабандист като тях, хукнал накрай света да гони кьоравото. Какво ги засяга, че имал благородни намерения да преобрази техните съдби, да им отвори очите към светлината чрез силата на словото, защото твърдо вярва, че Бог живее в словото и то трябва да бъде подчинено на чистата и безупречна истина, за да има божествено въздействие. В това той вярваше като в закон на природата. Но засега още не знаеше едно: че злото противостои на доброто дори тогава, когато в името на доброто човек иска да помогне на тръгналите по пътя на злото… Тепърва щеше да го узнае.