Айзък Азимов - Стоманените пещери

Това бе начинът, по който „изречението“, което чакаше да чуе Илия Бейли, се яви, мътното желе се разклати и стана бистро и прозрачно.

Докато Р. Данийл говореше, Бейли зяпна и не си затвори устата.

Не беше възможно то изведнъж да се яви завършено в главата му. Такива работи не стават. Някъде дълбоко в подсъзнанието си той беше изградил случая — внимателно и подробно, но го бе възпряло едно-единствено несъответствие. Несъответствие, което не можеше да бъде нито прескочено, нито да остане заровено под мислите му — далече извън обсега на съзнателните му догадки. Но изречението бе налице, несъответствието изчезна; решението бе намерено.

Прозрението, което озари Бейли, едновременно с това силно го въодушеви. Най-после той изведнъж проумя къде е слабото място на Р. Данийл — а значи, слабото място и на всяка мислеща машина. И обнадежден, прецени трескаво: „Те положително разсъждават буквално“. Тогава каза:

— При това положение, проектът на Вселенското селище е отменен днес, а с него и разследването на случая Сартън. Така ли е?

— Така решиха нашите във Вселенското селище — спокойно се съгласи Р. Данийл.

— Но днешният ден още не е приключил — каза Бейли и погледна часовника си. Беше 22:30 часът. — До полунощ има още час и половина.

Р. Данийл не отговори. Явно размишляваше. Бейли бързо продължи:

— Следователно проектът остава в сила до полунощ. Ти си моят партньор и разследването продължава. — В припряността си речта му бе станала почти телеграфическа. — Нека да продължим както преди. Нека аз поработя. Това няма да навреди на вашите. Ще им бъде от голяма полза. Кълна се. Ако по твоя преценка аз им навреждам, ще ме спреш. Моля само за този час и половина.

Р. Данийл отвърна:

— Имаш право. Днешният ден още не е свършил. Не бях помислил за това, колега Илия.

Бейли отново бе станал „колега“. Засмя се и каза:

— Когато бях във Вселенското селище, не спомена ли доктор Фастълф, че е направен филм на местопрестъплението?

— Спомена — отвърна Р. Данийл.

— Можеш ли да получиш копие от филма?

— Мога, колега Илия.

— Имам предвид, сега. Веднага!

— Ако мога да използувам предавателя в отдела, ще го имаме след десет минути.

На практика стана за по-кратко време. Бейли гледаше втренчено алуминиевото блокче, което държеше в треперещите си ръце. Хитроумните приспособления от Вселенското селище бяха запечатали здраво в него определен атомен модел. Точно в този миг на прага застана комисарят Джулиъс Ендърби. Съзря Бейли и вместо тревога, на лицето му се появи израз, вещаещ буря. Каза с несигурен глас:

— Виж какво, Ли, ужасно много време ти отне това ядене.

— Бях съсипан от умора, комисарю. Прощавай, че те забавих.

— Нямаше да имам нищо против, обаче… По-добре ела в кабинета ми.

Бейли стрелна с поглед Р. Данийл, но не срещна разбиране. И те заедно излязоха от бюфета.

Джулиъс Ендърби крачеше пред бюрото си — напред-назад, напред-назад. Бейли го наблюдаваше, но се чувствуваше неспокоен. От време на време поглеждаше часовника си. Комисарят вдигна очилата на челото си и разтърка очите с палеца и показалеца. Кожата наоколо стана на червени петна. После сложи очилата на мястото им и запримига зад тях, загледан в Бейли. Изведнъж каза:

— Ли, кога за последен път си бил в Уилиамсбъргската атомна централа?

— Вчера, след като излязох от службата — отвърна Бейли. — Според мен около осемнадесет часа или малко по-късно.

Комисарят поклати глава:

— А защо не ми каза направо?

— Канех се. Не съм дал все още официални показания.

— И какво правеше там?

— Просто минавах на път към временната ни квартира.

Комисарят се спря, застана пред Бейли и каза:

— Не е добре това, Ли. Никой не минава през атомна централа на път за другаде.

Бейли сви рамене. Нямаше смисъл да разказва историята как ги бяха преследвали средновековниците и как бяха хвърчали по лентите. Поне не сега. Каза:

— Ако намекваш, че съм имал възможност да дигна алфа-пръскачката, която е унищожила Р. Сами, ще ти припомня, че с мен беше Р. Данийл, а той ще потвърди, че без да спра минах през централата, и че когато излязохме, не носех алфа-пръскачка.

Комисарят бавно седна. Не погледна към Р. Данийл, нито му предложи да говори. Опря пухкавите си бели ръце на бюрото пред себе си и ги загледа, а лицето му доби дълбоко нещастен израз. Каза:

— Ли, не зная какво да ти говоря или какво да си мисля. При това не е от значение, че партньорът ти… е послужил като алиби. Той не може да дава показания.