Айзък Азимов - Голото слънце

— Лъжа! Лъжа!

— Може би. Да допуснем, че е истина. Това не е ли мотив да се отървете от него, преди да ви е унижил публично, като скъса с вас? Имам чувството, че не бихте понесли лесно подобно унижение.

Бейли продължи бързо, за да не даде възможност на Лийбиг да отвърне:

— А колкото до вас, госпожо Канторо, смъртта на доктор Делмар би ви осигурила мястото на водещ фетолог — отговорен пост.

— Сили небесни, вече говорихме за това — възкликна измъчено Клориса.

— Знам, че говорихме, но тези неща трябва да се имат предвид. Що се отнася до доктор Куемът, той редовно е играел шах с доктор Делмар. Може би го е дразнела загубата на твърде много партии.

Социологът се намеси спокойно:

— Да загубиш партия шах във всеки случай не е достатъчен мотив за убийство, инспекторе.

— Зависи колко сериозно гледате на шаха. Мотивът може да е най-важното нещо за убиеца и да е съвършено незначителен за всеки друг. Но както и да е. Мисълта ми е, че мотивът сам по себе си е недостатъчен. Всеки може да има мотив, особено за убийство на човек като доктор Делмар.

— Какво искате да кажете с тази забележка? — попита възмутено Куемът.

— Ами само това, че доктор Делмар е бил „добър соларианин“. Всички вие го описахте като такъв. Той строго е спазвал нравствените закони на Солария. Бил е идеален човек, почти абстракция. Кой би могъл да обича или дори да харесва такъв човек? Човек без слабости може само да накара другите да осъзнаят собствените си несъвършенства. Един примитивен поет на име Тенисън някога е писал: „Най-грешен тоз е, който не греши.“

— Никой не би убил човек само задето е прекалено добър — каза Клориса намръщено.

— Кой знае — отвърна Бейли и продължи без повече коментари. — Доктор Делмар е знаел за някакъв заговор на Солария или е мислил, че знае: заговор, който имал за цел нападение срещу останалата част от Галактиката и завладяването й. Искал е да го предотврати. Затова замесените в заговора може да са сметнали за необходимо да го премахнат. Всеки един тук би могъл да е участник в заговора, разбира се, включително и госпожа Делмар, но така също и изпълняващият длъжността шеф на Службата за сигурност Коруин Атълбиш.

— Аз? — каза Атълбиш, без да трепне.

— Опитахте се да прекратите разследването веднага щом заехте мястото на Груър след произшествието.

Бейли отпи няколко бавни глътки от питието си (направо от оригиналната му опаковка, недокосната от други човешки ръце освен неговите собствени, нито пък от тези на робот) и събра сили. Дотук беше игра на очакване и той бе благодарен, че соларианите не предприемаха нищо. Липсваше им опитът на землянина да работи с хората отблизо. Те не можеха да водят ръкопашен бой.

Той продължи:

— Сега да видим кой е имал възможността. Всеобщо е мнението, че единствено госпожа Делмар е имала възможност да го убие, тъй като само тя е имала физически достъп до съпруга си.

Сигурни ли сме в това? Да допуснем, че друг е бил намислил (или намислила) да убие доктор Делмар. Нима едно такова отчаяно решение не би изместило на втори план неудобството от личното присъствие? Ако вие сте се решили на убийство, не бихте ли изтърпели нечие лично присъствие, колкото да свършите работата? Не бихте ли могли да се промъкнете в дома на Делмар…

Атълбиш го прекъсна студено:

— Не са ви ясни тези неща, землянино. Дали бихме, или не бихме могли няма значение. Работата е там, че самият доктор Делмар не би търпял ничие лично присъствие, бъдете сигурен. Ако някой отидеше при него лично, независимо колко близко и дългогодишно приятелство ги е свързвало, доктор Делмар би му наредил да се махне и ако трябва, би повикал роботи да го изхвърлят.

— Така е — каза Бейли, — но ако доктор Делмар е могъл да знае, че става дума за лично присъствие.

— Какво искате да кажете? — попита изненадано доктор Тул с треперещ глас.

— Когато сте преглеждали госпожа Делмар след убийството — отвърна Бейли, гледайки го право в очите, — тя е мислила, че я наблюдавате по видеофона, докато не сте я докоснали. Така ми каза тя и аз й вярвам. Аз самият съм свикнал само да се виждам с хората. Когато пристигнах на Солария и се срещнах с шефа на сигурността Груър, помислих, че го виждам. Когато в края на разговора ни Груър изчезна, бях безкрайно изненадан.

Сега да допуснем обратното. Да предположим, че от юношеската си възраст Делмар е използувал само видеоконтакта; без да се вижда с когото и да било, освен в редки случаи със съпругата си. Да предположим, че някой друг отиде при него лично. Няма ли той автоматично да си помисли, че това е видеоконтакт, особено ако някой робот е инструктиран да му съобщи, че е установена видеовръзка?