Айзък Азимов - Роботите и империята

Жискар потъна в мълчание цяла минута, после каза:

— Разсъжденията ти са много интересни, приятелю Данил, но не са издържани. Роботите, които пригодих за моите цели, свършиха своята работа преди повече от осемнайсет десетилетия. Оттогава те са дезактивирани, поне що се отнася до телепатията. Нещо повече, преди доста време Земята изхвърли роботите от Градовете си и ограничи тяхното използване само в ненаселените извънградски области.

Тоест хуманоидните роботи, за които предполагаме, че са изпратени на Земята, не са имали възможност да срещнат моите телепатични роботи. Нито пък да забележат каквато и да било телепатична проява, тъй като роботите не се занимават повече с това. Следователно не е възможно да са разкрили моите способности по начина, който предлагаш.

— Има ли друг начин, приятелю Жискар? — попита Данил.

— Няма — твърдо заяви Жискар.

— И все пак… чудя се — каза Данил.

Келдън Амадиро не бе имунизиран против спомени. Дори им бе подвластен далеч повече от болшинството хора. На всичко отгоре неговата памет бе обременена със съдържание, необичайно по силата на своя дълбок, нестихващ гняв и чувството за неудовлетвореност.

Преди двайсет десетилетия всичко вървеше толкова добре! Той основа и оглави Института по Роботика (както си беше и досега). В един блестящ, победоносен момент му се струваше, че нищо няма да му попречи, за да получи пълна власт над Съвета и да разгроми най-големия си враг, Хан Фастълф, като го превърне в безпомощна опозиция.

Ако беше… само ако беше…

(Амадиро се опитваше всячески да не мисли за това, но паметта му го връщаше отново и отново към онзи момент, сякаш мъката и отчаянието нямаха край.)

Ако беше спечелил, Земята щеше да остане изолирана и сама, а той щеше да се погрижи за нейната разруха, упадък и постепенна гибел. Защо не? За еднодневките от онзи болен, пренаселен свят беше по-добре да не живеят — стотици пъти по-добре, отколкото да водят съществуванието, на което сами се бяха обрекли.

Тогава, спокойни и незастрашавани от нищо, Външните светове щяха да продължат експанзията си. Фастълф все се оплакваше, че космолитите живеели твърде дълго и твърде удобно на гърба на своите роботи, за да бъдат пионери. Но Амадиро щеше да му докаже, че не е прав.

И все пак Фастълф спечели. В мига, в който поражението му изглеждаше неизбежно, по някакъв абсолютно невероятен и необясним начин победата му падна в ръцете, така да се каже, направо от небето.

Зад всичко стоеше, разбира се, онзи землянин, Илайджа Бейли…

Но при мисълта за землянина иначе безмилостната памет на Амадиро като че ли изключваше и се извръщаше настрани. Той не можеше да си представи онова лице, да чуе онзи глас, да си спомни онези дни. Стигаше му само името. И двайсет века нямаше да се окажат достатъчни, за да заглушат омразата или да смекчат поне малко болката, която го терзаеше.

А когато Фастълф застана начело на политическия живот, жалките земляни побягнаха от своя гниещ свят и започнаха да заселват планета след планета. Стремглавият напредък на Земята зашемети Външните светове и ги хвърли в пълна парализа.

Колко пъти Амадиро се бе обръщал към Съвета и бе изтъквал, че Галактиката се изплъзва от ръцете на Външните светове, че Аврора наблюдава безучастно как някакви получовеци завземат планета след планета, че всяка поредна година, изпълнена с апатия, сковава духа на космолитите все по-здраво?

— Събудете се! — бе ги призовал той. — Събудете се. Вижте как нараства тяхната численост. Вижте как се увеличава броят на Заселническите светове. Какво чакате? Да ви хванат за гърлото ли?

И всеки път Фастълф му отвръщаше с онзи негов умилителен като приспивна песен гласец, а аврорианците и останалите космолити (които винаги следваха Аврора, когато тя откажеше да води) се отпускаха удобно и отново потъваха в дрямка.

Сякаш бяха слепи за очевидното. Оставаха равнодушни пред фактите, цифрите и безспорното влошаване на положението от десетилетие на десетилетие. Как беше възможно мнозинството да следва неотклонно Фастълф като стадо овце, при все че Амадиро крещеше истината в лицата им и всяко негово предсказание се сбъдваше?

Как беше възможно самият Фастълф да вижда с очите си как буквално всяка негова дума се оказваше пълна глупост, но въпреки това да не прави никакъв завой в политиката си? Грешките му дори не се дължаха на упорство, той просто изобщо не забелязваше, че греши.