Айзък Азимов: Роботите и империята

Почувствала облекчение, тя почти се усмихна. Обикновено изобразяваха пуританите като злосторници и независимо дали този Мандамъс наистина представляваше злосторник или не, фактът, че имаше вид на такъв, беше твърде удобен за Гладиа.

Но когато той заговори, Гладиа остана разочарована от неговия тих и определено напевен глас. (Липсваше му носовият изговор, за да покрие напълно стереотипа.)

— Мисис Гремионис? — каза той.

Тя протегна ръка с внимателно премерена снизходителна усмивка.

— Мистър Мандамъс. Моля, наричайте ме Гладиа. Всички ми казват така.

— Зная, че използвате своето малко име в професията си…

— Използвам го винаги. А бракът ми приключи мирно и тихо преди няколко десетилетия.

— Но е просъществувал дълго, струва ми се.

— Много дълго. Беше наистина сполучлив, но дори и сполуките имат своя естествен край.

— Е, да — нравоучително довърши Мандамъс, — а ако човек се опита да продължи след края, лесно може да превърне сполуката в провал.

— Колко мъдро за младеж като вас — кимна Гладиа с леко подобие на усмивка. — Но нека минем в трапезарията. Закуската е готова, а аз сигурно съм ви накарала да чакате достатъчно дълго.

Едва когато Мандамъс тръгна с нея, съобразявайки се с нейното темпо, Гладиа забеляза двата робота, които го съпровождаха. Би било съвсем немислимо аврорианец да отиде някъде без ескорт от роботи, но те не правеха никакво впечатление, докато стояха неподвижно.

Като им хвърли един бърз поглед, Гладиа забеляза, че са последен модел, очевидно скъпи. Псевдооблеклото им беше майсторски изработено и от най-висока класа, въпреки че не беше дизайн на Гладиа. Макар и неохотно, трябваше да си го признае. Нямаше да е зле някой ден да разучи чия работа беше, защото почеркът й бе непознат, а явно скоро щеше да има нов и сериозен конкурент. Възхити я това, че и двата модела бяха издържани в един стил, докато детайлите определено се различаваха. Човек не можеше да сбърка единия с другия.

Мандамъс улови бързия й поглед и с обезпокоителна точност разтълкува нейното изражение. (Интелигентен е, помисли си Гладиа разочаровано.)

— Външният дизайн на моите роботи е дело на един млад човек от Института, който още не си е създал име. Но и това ще стане, не смятате ли? — попита той.

— Определено — отвърна му тя.

Гладиа не очакваше деловите разговори да започнат преди края на закуската. Би било върховна проява на лошо възпитание по време на ядене да се обсъжда друго освен най-общи теми, а както Гладиа се досети, общите приказки не бяха най-силното място на Мандамъс. Скорошните продължителни дъждове — за щастие вече отминали — бяха включени в разговора, както и изгледите за настъпващия сух сезон. Последва почти задължителният израз на възхищение от имението на домакинята, който Гладиа прие с отработена скромност. Тя не направи нищо, с което да облекчи положението на събеседника си, а го остави да се поти сам с избора на темата.

Най-накрая погледът му попадна на Данил, който стоеше тихо и неподвижно в една ниша. Мандамъс успя да превъзмогне аврорианското си безразличие и да го забележи.

— О! — възкликна той. — Това трябва да е прочутият Р. Данил Оливо. Невъзможно е човек да го сбърка. Твърде забележителен екземпляр.

— Изключително забележителен.

— Сега е ваш, нали? Съгласно завещанието на Фастълф?

— Да, съгласно завещанието на д-р Фастълф — наблегна леко Гладиа.

— Учудва ме фактът, че производството на хуманоидни роботи в Института се провали. Не сте ли се замисляла защо стана така?

— Чух нещо такова — предпазливо отвърна Гладиа. (Възможно ли беше да е дошъл заради това?) — Струва ми се, че не съм се замисляла сериозно по въпроса.

— Социолозите все още се опитват да проумеят причините. Разбира се, ние от Института не преглътнахме разочарованието. Осъществяването на проекта изглеждаше толкова естествен процес. Някои от нас смятат, че Фа… д-р Фастълф има пръст в тази работа.

(Въздържа се да допусне грешката втори път, помисли си Гладиа. Тя присви очи и се настрои враждебно, като реши, че Мандамъс е дошъл, за да изкопчи нещо компрометиращо за горкия, добър Хан.)

— Само един глупак може да разсъждава по този начин — язвително заяви тя. — Ако и вие смятате така, няма да си взема думите обратно заради вас.

— Не съм привърженик на подобно схващане, главно защото не виждам с какво е могъл да допринесе д-р Фастълф за фиаското.

— Защо трябва някой да е допринасял с нещо? Всичко се свежда до това, че хората не ги искаха. Един робот, който изглежда като мъж, е негов съперник, а който изглежда като жена — нейна съперница, при това с толкова голяма прилика, че става неудобен. Аврорианците не желаят тази конкуренция. Не виждам защо трябва да търсим други причини.