Айзък Азимов - Аз, роботът

— Довиждане — каза Куин, за първи път с отсянка на злоба в гласа си, и екранът угасна.

— Довиждане — каза невъзмутим Байърли пред празния екран.

Байърли доведе учителя си в града една седмица преди изборите. Автопланът се спусна в покрайнините.

— Ще останеш тук, докато минат изборите — каза му Байърли. — Ако нещата тръгнат зле, по-добре да си по-настрана.

В хрипливия глас, който се изтръгна от кривата уста на Джон, би могло да се долови безпокойство.

— Нима има опасност от изстъпления?

— Фундаменталистите се заканват, тъй че теоретически такава опасност има. Но аз не мисля, че ще успеят да направят нещо. Те не са реална сила, а само постоянен дразнител, който след време може да доведе до смутове. Нали нямаш нищо против да останеш тук? Не ми се ще да се безпокоя за теб.

— Добре, оставам. Все още ли мислиш, че всичко ще мине добре?

— Убеден съм. Някой да те е безпокоил там?

— Не.

— И ти изпълни добре задачата си.

— Дори много добре. Можеш да бъдеш спокоен.

— Тогава разполагай се и утре гледай телевизията.

Байърли стисна коравата му ръка.

Сбърченото чело на Лентън беше самото напрежение. Той имаше незавидната задача да ръководи предизборната агитация за Байърли, но как се води предизборна агитация, когато кандидатът хем отказва да разкрие стратегията си, хем отхвърля стратегията на своя доверен, когото е упълномощил да води агитацията.

— В никакъв случай! — това бяха любимите му думи, а напоследък станаха единствените му думи. — Казвам ти, Стив, в никакъв случай!

Той се изправи пред прокурора, който прелистваше машинописния текст на речта си.

— Хвърли това, Стив. Погледни, тази тълпа е организирана от фундаменталистите. Кой ще те слуша? По-скоро ще те замерят с камъни. Защо трябва да излизаш пред публика? С какво е по-лош един видеозапис?

— Ти искаш ли да спечеля изборите? — попита меко Байърли.

— Какви ти избори! Нищо няма да спечелиш, Стив. Аз се мъча да спася живота ти.

— Че животът ми не е в опасност.

— Не е в опасност! Не е в опасност! — Лентън издаде някакъв странен звук, като скърцане на пила. — Искаш да кажеш, че ще се изпъчиш на онзи балкон пред петдесет хиляди малоумници и ще се мъчиш да им налееш нещо в главата? На балкон, като средновековен диктатор.

Байърли погледна часовника си.

— Да, и то само след пет минути — щом телевизията бъде готова.

Лентън отговори почти нечленоразделно.

Множеството изпълваше оградения с въжета площад. Дърветата и къщите сякаш растяха направо от плътната човешка маса. А останалата част от човечеството гледаше по телевизията. Въпреки че бяха нищо и никакви местни избори, следеше ги целият свят. Като си помисли за това, Байърли се усмихна.

Но видът на самата тълпа не можеше да предизвика усмивка. Тя издигаше плакати и транспаранти, които повтаряха във всички възможни варианти едно и също обвинение. Враждебната атмосфера дотолкова се бе сгъстила, че беше почти осезаема.

Още от самото начало речта нямаше успех. Заглушаваха я ревът на тълпата и кресливите скандирания на организирани групи от фундаменталисти, които образуваха цели острови сред тълпата. Но Байърли продължаваше да говори — бавно, спокойно.

В стаята Лентън скубеше коси и пухтеше. И чакаше кръвопролитие.

Предните редове на тълпата се люшнаха. Някакъв костелив гражданин с изпъкнали очи и с костюм, който беше къс за тънките му дълги крайници, се провираше напред. Полицаят, който тръгна след него, едва си проправяше път. Байърли му махна гневно с ръка да остави човека.

Слабичкият гражданин излезе точно под балкона. Думите му не се чуваха от рева на тълпата. Байърли се наведе напред.

— Какво казвате? Ако искате да зададете смислен въпрос, ще ви отговоря. — Той се обърна към полицая, който стоеше до него: — Доведете го тук!

В тълпата се чувствуваше напрежение. От различни места започнаха да се чуват провиквания „Тихо!“, които постепенно се сляха в обща глъч, после позатихнаха. Зачервен и запъхтян, слабият човек застана пред Байърли.

— Искате да зададете въпрос ли? — попита Байърли.

Човекът впи поглед в него и каза с дрезгав глас:

— Ударете ме!

И неочаквано чевръсто подложи брадата си.

— Ударете ме де! Вие твърдите, че не сте робот. Докажете това. Не можете да ударите човек, чудовище такова!

Странна, пуста, мъртва тишина. Наруши я гласът на Байърли.

— Няма причина да ви ударя.

Слабият човек се изсмя дивашки.

— Не можете да ме ударите! Невъзможно ви е да ме ударите! Вие не сте човек, а чудовище, което се прави на човек.