Айзък Азимов - Аз, роботът

Доктор Келвин беше толкова ядосана, че едва се сдържаше. А трябваше да се сдържа — което я ядосваше още повече, — защото при нея един по един влизаха и излизаха роботите. Тя погледна списъка. Предстоеше да влезе двадесет и осмият. Оставаха още трийсет и пет.

Номер двайсет и осем влезе плахо. Тя се помъчи да се поуспокои.

— Кой си ти?

Роботът отвърна тихо и неуверено:

— Аз още нямам собствен номер, мадам. Аз съм робот НС-2, а на опашката отвън съм двайсет и осмият. Ето листчето, което трябва да ви дам.

— Днес за първи път влизаш при мен, нали?

— Да, мадам.

— Седни. Ето там. Искам да ти задам, номер двайсет и осми, няколко въпроса. Ти беше ли в радиационната камера на Втори корпус преди около четири часа?

Роботът се затрудни нещо. После гласът му проскърца като несмазан механизъм:

— Да, мадам.

— И нищо не направи, нали?

— Нищо, мадам.

— А знаеш ли, че заради твоето бездействие човекът можеше да загине?

— Да, мадам. Но какво да сторя? — Трудно е да си представим как може да се свие от страх такава огромна, безизразна метална фигура, но именно това стана.

— Искам да ми обясниш точно защо не направи нищо, за да го спасиш.

— Ще ви обясня, мадам. Никак не ми се иска вие или някой друг да мислите… че мога да причиня вреда на господаря. О, това би било ужасно… невъобразимо…

— Моля, не се вълнувай. Аз не те виня за нищо. Само искам да зная какво си помислил в този момент.

— Преди да стане това, мадам, вие ни казахте, че един от господарите ще бъде застрашен от падането на онази тежест и че ако искаме да му помогнем, ще трябва да минем през електрическите проводници. Разбира се, това не би ме спряло, мадам. Какво значи моята гибел в сравнение с живота на господаря? Но… но ми дойде наум, че щом аз ще загина по пътя към него, значи няма да мога да му помогна. Тежестта ще го смаже, а аз ще загина безсмислено. А един ден някой друг господар може да бъде застрашен и аз ще мога да му помогна, ако съм жив. Разбирате ли ме, мадам?

— Искаш да кажеш, че си бил изправен пред такъв избор: или човекът да загине, или и ти да загинеш заедно с него. Така ли?

— Именно, мадам. Невъзможно беше да спася господаря. Можех да го смятам вече за мъртъв. Тогава защо да унищожавам себе си за нищо? При това без заповед.

Сюзън Келвин въртеше молива в ръка. Тя вече беше чула това — с незначителни разлики в думите — двайсет и седем пъти. Сега беше време да зададе главния въпрос:

— Знаеш ли, в това има известна логика. Но ми се струва, че ти не можеш да разсъждаваш по такъв начин. Ти сам ли се досети за това?

Роботът се подвоуми.

— Не.

— Тогава кой се досети?

— Като си говорехме снощи, на един от нас му дойде тази мисъл и тя ни се стори разумна.

— Кой беше този?

Роботът се замисли.

— Не зная. Просто един от нас.

Тя въздъхна.

— Това е всичко.

Следваше номер двайсет и девети. Оставаха още трийсет и четири.

Генерал-майор Калнър също беше ядосан. Вече цяла седмица работата в Хипербазата бе замряла напълно, ако не се смята известна писмена дейност по спомагателните астероиди от групата. И почти цяла седмица двамата видни специалисти утежняваха положението с безплодни опити. А сега правеха — жената поне — съвсем невъзможни предложения.

За щастие Калнър смяташе, че би било неразумно да прояви открито яда си.

Сюзън Келвин настояваше:

— Но защо не, сър? Ясно е, че при сегашното положение нищо не може да се направи. Единственият начин да постигнем някакви резултати — ако вече не е късно — е да разделим роботите. Не бива да ги държим повече заедно.

— Любезна ми доктор Келвин — избоботи генералът с долните регистри на баритона си, — не виждам къде мога да разквартирувам шейсет и три робота поотделно.

Доктор Келвин разпери безпомощно ръце:

— В такъв случай аз нищо не мога да направя. Нестор 10 или ще повтаря действията на другите роботи, или ще ги убеждава да не вършат това, което той самият не може да върши. Във всеки случай положението е лошо. Ние водим битка с този наш робот и той я печели. А всяка победа задълбочава неговата ненормалност. — Тя стана решително. — Генерал Калнър, ако не разделите роботите, не ми остава нищо друго, освен да поискам незабавното им унищожаване. На всичките шейсет и три.

— Така ли? — погледна я гневно Богърт. — Кой ти дава право да искаш такова нещо? Роботите ще си останат непокътнати. Аз отговарям пред ръководството, не ти.

— И аз — обади се генерал Калнър. — Аз отговарям пред Световния координатор. И този въпрос трябва да се уреди.