Айзък Азимов - Аз, роботът

— Ако единият от нас отиде — взе да разсъждава Донъвън — и се върне опечен, все пак ще остане другият…

— Да — чу се саркастичният отговор, — това ще бъде крайно трогателна жертва. Само че още преди да е стигнал до езерото, човекът няма да е в състояние да дава заповеди, а роботите едва ли ще се върнат без заповед. Направи сметка: ние сме на две или три мили от езерото — кажи ги две, — а роботите се движат с четири мили в час, а с тия скафандри ние можем да издържим не повече от двайсет минути. И имай предвид, че въпросът не е само в топлината. Ултравиолетовото излъчване на Слънцето тук също е смърт.

— М-м-мда — каза Донъвън. — Не достигат само десет минути.

— Което е цяла вечност. И още нещо: щом потенциалът на Третия закон е спрял Спиди на въпросното разстояние, в атмосферата от метални пари трябва да има значително количество въглероден окис и следователно — значителна корозия. Той се върти там вече няколко часа, тъй че всеки момент някоя колянна става може да излезе от строя и той да се повали. Въпросът не е само да мислим, а да мислим бързо!

Дълбоко, мрачно, унило мълчание.

Наруши го Донъвън с глас, който трепереше от усилието да бъде спокоен.

— Добре, не можем да увеличим потенциала на Втория закон, като дадем нови заповеди. Тогава защо да не опитаме друго? Ако увеличим опасността, ще се увеличи и потенциалът на Третия закон и ще подгони Спиди назад.

Мълчейки, Пауъл го погледна въпросително през прозорчето на шлема.

— Слушай — продължи предпазливо Донъвън, — за да го махнем оттам, е нужно само едно: да повишим концентрацията на въглероден окис. В станцията имаме цяла лаборатория по аналитична химия.

— Естествено, нали това е станция-мина.

— Така. Там сигурно има колкото щеш оксалова киселина за утаяване на калций.

— Майк, кълна се в Космоса, ги си гений!

— Кажи-речи — съгласи се скромно Донъвън. — Въпросът е човек да се сети, че оксаловата киселина при загряване се разлага на въглероден двуокис, вода и добрия стар въглероден окис. Елементарна химия.

Пауъл вече беше на крака и потупваше единия от роботите по бедрото, за да привлече вниманието му.

— Хей — викна той. — Можеш ли да мяташ?

— Какво, господарю?

— Нищо. — Пауъл изруга наум бавномислещия робот. После вдигна един скален отломък с големина на тухла. — Вземи това — каза той — и го хвърли сред синкавите кристали зад онази крива пукнатина. Виждаш ли я?

Донъвън го дръпна за рамото.

— Много е далеч, Грег. Това е близо половин миля.

— Спокойно — отвърна Пауъл. — Не забравяй какво е привличането на Меркурий. А и стоманената ръка на робота. Гледай сега!

Очите на робота измерваха разстоянието с точността на машина. Той попретегли отломъка на ръка и замахна. В тъмнината движенията му не се виждаха добре, но почвата потрепера, когато пристъпи от единия крак на другия. Секунда след това камъкът се зачерня отвъд границите на сянката. На полета му не пречеше нито въздушното съпротивление, нито вятър и когато падна точно в средата на синьото петно, около него се разхвърчаха кристали.

Пауъл изкрещя радостно и извика:

— Да вървим за киселината, Майк!

Когато минаха през полуразрушената подстанция и продължиха назад по галерията, Донъвън каза мрачно:

— След като го подгонихме, Спиди се върти все около отсамната страда на езерото. Забеляза ли?

— Да.

— Играе му се, изглежда, с някого. Добре, ще си поиграем.

Върнаха се след няколко часа с трилитрови банки с белия химикал и с умърлушени физиономии. Фотоелементите се разрушаваха по-бързо, отколкото те бяха очаквали.

Излязоха с роботите на слънце и без да говорят, се насочиха мрачни към Спиди.

Спнди заподскача към тях, но не много бързо.

— Ето ни пак. Йохуууу! Аз съм, знайте, органист и написах този лист. Някои ядат пипер и в лицето ти го пуфкат.

— Ще те пуфна аз тебе — измърмори Донъвън. — Той куца, Грег.

— Забелязах — отговори разтревожен Пауъл. — Не побързаме ли, окисляването ще го довърши.

Сега те се приближиха предпазливо, почти крадешком, за да не изплашат смахнатия робот. Бяха още доста далеч от него, но Пауъл можеше да се закълне, че Спиди се готви да си плюе на петите.

— Хайде — каза полугласно той. — Брой до три. Едно… две…

Двете стоманени ръце се изтеглиха назад и метнаха едновременно двете банки, които полетяха по паралелни траектории, проблясвайки като диаманти под лъчите на това невъзможно слънце. Те се разбиха безшумно и зад Спиди се вдигна облак оксалова киселина. Пауъл знаеше, че напечена на слънце, тя шуми като газирана вода.