Айзък Азимов - Аз, роботът

Радиото разнесе хрипливо гласа на Пауъл:

— Готов ли си да ни изведеш на изход тринайсет „а“?

— Да, господарю.

„И това е добре — помисли си Майкъл. — Вярно, че нямат дистанционно управление, но поне могат да приемат команди по радиото.“

— Възседни някой от другите, Майк — каза той на Донъвън.

Пауъл стъпи да импровизираното стреме и се метна върху робота. Седеше се удобно: плещите, очевидно оформени за целта, бяха неиздадени, от двете страни имаше дълбеи за бедрата, а на главата — две доста дълги уши, чието предназначение им стана ясно едва сега. Пауъл хвана ушите и завъртя главата на робота. „Жребецът“ се обърна тромаво.

— Води ни, Макдъф! — каза той, но никак не му беше до шега.

Гигантските роботи закрачиха бавно, с механизирана точност, и минаха през високата врата, чийто горен праг се оказа само на педя над главите на двамата мъже, тъй че те неволно се наведоха. Тесният коридор, в който бавните стъпки на роботите отекваха монотонно, ги изведе в шлюзовата камера, където трябваше да изчакат, докато бъде изтеглен въздухът.

Дългата безвъздушна галерия, която в далечината се събираше в точка, напомни на Пауъл за огромната работа, извършена от Първата експедиция с нейните несъвършени роботи и доста примитивни съоръжения. Да, тя бе завършила с неуспех, но този неуспех беше прокарал пътя към постижения.

Роботите крачеха напред с равни стъпки, без нито за миг да променят ход.

Пауъл каза:

— Прави ли ти впечатление, че галериите са осветени, и температурата е като на Земята? Навярно така е било през всичките десет години, в които тук не е живял никой.

— Как си обясняваш това?

— Евтина енергия — най-евтината енергия в цялата Слънчева система. Тук, на слънчевата страна на Меркурий, излъчването на Слънцето е страхотно. Затова са построили станцията на слънце, а не в сянката на някоя планина. Това е огромен преобразувател на енергия. Топлината се превръща в електричество, в светлина, в механично действие и каквото щеш още. И едновременно с получаването на енергия станцията се охлажда.

— Слушай — каза Донъвън, — това е много полезна лекция, но хайде да сменим темата. Защото превръщането на енергия, за което говориш, става с помощта на фотоелементите, а те сега са моето болно място.

Пауъл измърмори нещо, а когато Донъвън наруши последвалото мълчание, разговорът взе съвсем друга насока.

— Грег, все пак какво може да се е случило със Спиди? Просто недоумявам.

Да свиеш рамене в скафандър, не е толкова лесно, но Пауъл го направи някак.

— Нямам представа, Майк. Както знаеш, той е напълно приспособен за условията на Меркурий. Този адски пек не е страшен за него, конструкторите са съобразили, че той трябва да се движи през пресечена местност и при далеч по-слабо привличане. Изобщо всичко е предвидено, или поне би трябвало да бъде предвидено.

Настъпи мълчание. Този път продължително.

— Стигнахме, господарю — обади се роботът.

— А? — сепна се Пауъл. — Тогава дай нагоре, към повърхността.

Озоваха се в малка подстанция — пуста, без въздух, полуразрушена. Донъвън запали джобното си фенерче и огледа внимателно нащърбената дупка в горния край на една от стените.

— Вероятно метеорит? Ти как смяташ? — попита той.

— Много важно. Не е ли все едно? Да излизаме!

Извисяващата се черна базалтова скала препречваше пътя на слънчевите лъчи и всичко наоколо тънеше в черната сянка на един безвъздушен свят. Протегнала се напред, сянката завършваше, сякаш отрязана с нож, а оттам нататък започваше нетърпимо бяло сияние, отразявано от милиардите кристали, покриващи повърхността.

— Космос! — затаи дъх Донъвън. — Също като сняг.

Това наистина приличаше на сняг. Пауъл плъзна поглед по искрящата повърхност до самия хоризонт и сбърчи лице от този блясък, който режеше до болка погледа.

— Това ще да е някакъв необикновен район — каза, той. — Средният коефициент на отражение от повърхността на Меркурий е доста нисък, защото цялата планета е покрита със сива пемза — нещо като Луната. Но е красиво, нали?

Добре, че скафандрите имаха светлофилтри. Красиво или не, незащитените очи биха ослепели за секунди от този блясък.

Донъвън погледна термометъра на китката си.

— Велики боже! Осемдесет градуса!

Пауъл провери своя и каза:

— Мдааа. Височка е. Атмосферата — това е то!

— На Меркурий! Ти откачаш.

— Меркурий не е обграден от напълно безвъздушно пространство — обясни разсеяно Пауъл. Той се мъчеше да намести далекогледа си към шлема, но с дебелите пръсти на скафандъра това бе трудно. — По повърхността сигурно се стеле тънък слой от изпарения — пари на по-летливи елементи и съединения, които меркурианското привличане все пак задържа: селен, йод, живак, галий, калий, бисмут, летливи окиси. Когато тези пари попаднат в сянка, те се кондензират, отделяйки топлина. Това е нещо като гигантски аламбик. Запали фенерчето си и ще видиш, че от тази страна скалата е покрита, да речем, със серен скреж или с живачна роса.