Айзък Азимов - Грозното малко момче

На следващия ден той дойде точно навреме, усмихнат и ласкав. Тя бе сменила сестринската си престилка с рокля. Естествено дрехата бе със строга кройка, но Едит от години не се бе чувствала така женствена.

Той направи сковано сдържан комплимент за тоалета й, а тя го прие с премерена изисканост. „Наистина чудесно начало — помисли си тя, но после се размисли: — Всъщност начало на какво?“

Побърза да каже довиждане на Тими, да го успокои, че ще се върне скоро, за да потисне тези свои хрумвания. И не излезе, докато не се увери, че детето знае какво има за обяд и къде е храната.

Хоскинс я заведе в новото крило, където тя още не бе ходила. Там все още се носеше мирисът на нещо ново, чуваше се и приглушен шум от строителни работи — сигурен знак, че корпорацията разширява това крило от сградата.

— Животни, растения и минерали — Хоскинс повтори думите си от предишния ден. — Животните са ето там, те са нашата най-внушителна колекция.

Пространството бе разделено на много помещения, всяко от които бе самостоятелен стаза-балон. Хоскинс я заведе до един от тях и Едит погледна вътре през прозорчето. Пред очите й изникна и я удиви някакво люспесто, опашато пиле. То се носеше на двата си тънки крака, тичаше от стена до стена и въртеше насам-натам малката си птича глава, върху която се мъдреше някакво костно образование като гребен на петел. Лапичките на малките му предни крайници постоянно се свиваха и отпускаха.

— Това е нашият динозавър — обясни Хоскинс. — Имаме го от няколко месеца. Не зная кога ще можем да се лишим от него.

— Динозавър ли?

— Да не би да очаквахте някой гигант?

— Ами, повечето хора така си мислят, а всъщност аз зная, че някои динозаври са дребни — жената се усмихна и на бузите й се появиха трапчинки.

— Ние искахме точно такъв дребосък, уверявам Ви. Той почти през цялото време е подложен на изследвания, но изглежда сега са му дали малка почивка. Има интересни разкрития. Например, оказа се, че нашият екземпляр не е съвсем студенокръвен. Той притежава макар и несъвършената способност да поддържа температурата на тялото си малко по-висока от тази на средата, в която живее. Но не случихме, защото динозавърът е мъжки. Откакто се сдобихме с него, все се опитваме да намерим и една женска, но засега не успяваме.

— А защо ви е женска?

— За да сме сигурни, че ще получим оплодени яйца и малки от динозавър — усмихна се лукаво Хоскинс.

— Да, разбира се.

После отидоха в отделението с трилобитите.

— Това е професор Дуейн от Университета Вашингтон. Специалист по ядрена химия. Доколкото си спомням, той определя коефициента на изотопите на кислорода във водата — показа й Хоскинс един от учените.

— А защо?

— Става дума за праисторическа вода, поне на около половин милион години. Нивото на изотопите на кислорода в нея показва температурата на океана по онова време. Самият професор Дуейн не се интересува от трилобитите, но други учени се занимават с тяхната дисекция. Те имат късмет, защото се нуждаят единствено от скалпел и микроскоп. А Дуейн е принуден да работи с огромен спектрограф. Всеки път, когато провежда експеримент, той го докарва, настройва…

— Защо е всичко това? Не може ли…

— Не, не може. Той няма право да изнася нищо от това помещение.

В отдела за трилобити бяха разположени също така образци от праисторически растителен свят и отломки от скални образувания. Имаше зеленчуци, минерали. Всеки екземпляр си имаше своя изследовател. Тук бе като в музей, но един оживял музей, който бе превърнат в център за активни научни изследвания.

— И Вие трябва да отговаряте за всичко това, доктор Хоскинс?

— Да, госпожице Фелоус, но — само като цяло. Благодаря на небесата, че си имам подчинени. Самият аз се интересувам изцяло от теоретичните аспекти на работата: естеството на времето, процеса на мезонната интертемпорална ориентация и така нататък. Но бих заменил всичко това срещу една методика за откриване на обекти, които да не са по-стари от десет хиляди години. Ако можехме да проникнем в близките до нас времена…

Хоскинс изведнъж замълча — прекъсна го някакъв шум. Край едно от отдалечените помещения се разнесе тънък свадлив глас. Ученият се намръщи, промърмори едно „извинете ме“ и побърза да види какво става.

Госпожица Фелоус го последва, като се стараеше да не изостава.

— Необходимо е да довърша опитите по някои съществени аспекти на работата си — твърдеше нервно един възрастен мъж с оредяла брадичка и зачервено лице. — Не разбирате ли това?