Айзък Азимов - Домакиня

Оставаше още един въпрос, на който Роуз не можеше да намери отговор. Изписа бавно и него: „Защо Дрейк реагира така, когато Толан я нарече «най-очарователната домакиня»?“

Опита се да си припомни отново онзи миг. Хоукинианецът изрече тези думи несъзнателно, от учтивост, а Дрейк изстина щом ги чу. Роуз прослушваше тази част от лентата за кой ли път. На излизане от поредния коктейл някой жител на Земята би могъл да произнесе такива думи със същата неангажираща интонация. Физиономията на Дрейк в този миг не бе уловена от камерата, но остана запечатана в съзнанието на Роуз. В очите на мъжа й се сблъскаха страх и ярост, а Дрейк на практика не се страхуваше от нищо. Какво толкова страшно имаше в тази фраза: „Вие сте най-очарователната домакиня“, че той дори се разтревожи? Ревнуваше ли? Изключено. Дали не бе усетил сарказъм в интонацията на чужденеца? Може би, макар вероятността да бе твърде малка: тонът му прозвуча искрено. Отказа се и от този въпрос, но постави под него една голяма въпросителна. Сега въпросителните станаха две — една за Харг Толан и друга за Дрейк. Възможно ли бе да има връзка между интереса на Толан към изчезналите хора и реакцията на Дрейк след обичайния за случая комплимент? Роуз не успя да намери никаква връзка.

Здрачът потопи в сумрак кабинета и жената положи уморено глава върху ръцете си. Изглежда за миг-два се бе унесла и потънала в онази странна межда, която разделяше съня и бодрия тонус, когато мислите и думите се размътиха в съзнанието й, а после започнаха да блуждаят като в някаква сюрреалистична картина из лабиринта в главата й. Нямаше значение накъде се носят и подскачат, те все се връщаха към онази фраза: „Вие сте най-очарователната домакиня.“ Понякога я произнасяше равният, почти безжизнен глас на Харг Толан, а понякога я подемаше енергичният глас на Дрейк. Когато нейният съпруг изричаше тези думи, те бяха изпълнени с обич, обич, каквато тя не бе усетила у него никога досега. Нежният звук галеше душата й.

Роуз изведнъж се сепна и отвори очи.

В кабинета бе вече тъмно. Запали настолната си лампа и примигна срещу светлината. Лицето й леко помръкна: в онова полусънно състояние изглежда й бе дошла наум нова мисъл. Имаше още една фраза, която бе разтревожила Дрейк. Жената сбърчи чело от напрежение. Тази фраза не бе от последната вечер. Нямаше я в записа, значи трябваше да я търси преди това. Зарови из съзнанието си, но не можа да открие нищо. Накрая я обзе безпокойство.

В един миг се сети да погледне часовника си и нададе изплашен вик. Наближаваше осем часа. Те щяха я чакат в къщи.

Но тя не искаше да си ходи. Не искаше да ги вижда. Посегна бавно към листа, на който бе записала тревожните си мисли и го скъса на дребни парченца. Пусна ги в малкия атомен пепелник върху бюрото си, където те лумнаха за части от секундата, а в следващия миг от тях не остана никаква следа.

Де да можеше да ги заличи без помен и в съзнанието си.

Но точно това бе невъзможно. Нямаше как, трябваше вече да се прибира.

Двамата не бяха се върнали. Видя ги да слизат от въздушната жирокола тъкмо когато и Роуз се появи на улицата. Дежурният превозвач се загледа учуден след тях за миг. После се издигна бързо във въздуха и изчезна. Роуз и мъжете се прибраха в пълно мълчание. Едва когато влязоха, тя каза вяло:

— Надявам се денят Ви да е преминал добре, доктор Толан.

— Много добре. Дори мисля, че бе чудесен и плодотворен.

— Успяхте ли да хапнете нещо? — Макар самата Роуз да не бе слагала залък в устата, тя не изпитваше изобщо глад.

— Да, успях.

— Поръчахме да ни изпратят обяд и вечеря — намеси се мъжът й. — Сандвичи — в гласа му прозвуча умора.

— Здравей, Дрейк — обърна се тя към него за първи път през тази вечер.

— Здравей — той почти не я удостои с вниманието си.

— Вашите домати са изключителни растения — обади се гостът. — Ние нямаме нищо на нашата планета, което да може да се сравни по вкус с тях. Сигурно съм изял повече от десет домата, да не говорим, че се натъпках и с бутилка доматен екстракт.

— Кетчуп — уточни Дрейк.

— А какво стана с Вашето посещение в Бюрото за изчезнали хора, доктор Толан? Казахте, че денят Ви е бил плодотворен.

— Трябва да си го призная. Така е.

Роуз остана с гръб към него. Потупа една от възглавничките на дивана и запита:

— Какво постигнахте?

— Стори ми се твърде интересно това, че повечето изчезнали хора са мъже. Най-често съпруги съобщават за изчезнали съпрузи, докато обратният случай почти не се среща.