Айзък Азимов - Съвременният вълшебник

Професор Джоунс отпиваше спокойно от чая си, който бе приготвил сам. Държеше се благопристойно и дискретно, както подобава на джентълмен в присъствието на двама пламенно влюбени, които внезапно са се оттеглили в съседната стая.

— Вие сигурно не се нуждаете от моето присъствие.

— Наистина имам нужда от вас, сър. С удоволствие бих обсъдил едно от вашите научни постижения.

— Но вие сте в такава ситуация…

— Професоре! — изписка Алис.

— Хиляди извинения, скъпа моя — обърна се Джоунс към нея с влизането си в кабинета. — Моят мухлясал, стар мозък е наблъскан със смехотворни фантасмагории. Мина много време откакто аз… — тук той отпи голяма глътка от чая си (доста силен чай) и в същия миг отново бе самият той.

— Професоре, това мило дете се отзова за вас като за съвременен вълшебник и това ми напомни веднага „Вълшебникът“ на Гилбърт и Съливан — каза Найтли.

— Кои са тези Гилбърт и Съливан? — запита невъзмутимо професорът.

Найтли погледна отчаяно нагоре, сякаш за да определи посоката на неизбежната в този случай гръмотевица и да се предпази от нея.

— Сър Уилям Гилбърт и сър Артър Съливан са написали текстовете и музиката за най-великите музикални комедии, които светът някога е виждал. Заглавието на една от тях е „Вълшебникът“ . В нея също се говори за еликсир — с високо нравствено въздействие, който не влияе на семейни хора, но който отклонява младата героиня от красиви млади любовници към по-възрастни мъже.

— И това остава така? — запита професорът.

— Не… Знаеш ли, скъпа моя, движенията на пръстите ти по врата ми, вместо да предизвикат приятно усещане, доста ме разсейват… Младите влюбени отново се събират, професоре.

— Така значи — възкликна Джоунс. — Ами тогава, имайки предвид голямата прилика между художествената измислица и живота, навярно развръзката в пиесата ще ни помогне да определим по какъв начин Алис и Александър отново да се съберат. Предполагам, че вие нямате желание да изживеете живота си без една ръка.

— Аз нямам желание да се събирам с Александър — възпротиви се Алис. — Искам си само моя Николас.

— Към тази освежителна гледна точка би могло да се добави нещо — отбеляза Найтли, — но няма как, трябва да се служи на младостта. Случаят в пиесата има развръзка и точно за нея ми се иска да поговорим — усмихна се той дружелюбно. — Там въздействието от еликсира е неутрализирано напълно от джентълмена, който го създава. Този джентълмен, с други думи, сте вие.

— И какви са действията му?

— Самоубийство! Просто самоубийство! То остава необяснено от авторите, ефектът от това самоубийство е да прекъсне…

— Уважаеми господине — професор Джоунс си бе възвърнал самообладанието, — може ли да отбележа само, че независимо от моите чувства към младите хора, замесени в този тъжен случай, не мога при никакви обстоятелства да се съглася на саможертва. Такова действие вероятно би се оказало изключително ефикасно при обикновените любовни еликсири или магии, но моят аматогенен първоизточник, държа да ви уверя, няма да се повлияе от смъртта ми.

— Опасявах се, че е така — въздъхна тежко Найтли. — Всъщност, между нас казано, краят на пиесата никак не е добър, навярно е най-слаб в сравнение с останалите им произведения — той вдигна взор към небесата в смирена молба за прошка от душата на Уилям Гилбърт. — Съшит е с бели конци. Не е заложен както трябва предварително в пиесата. И така наказанието пада върху един човек, който не го заслужава. Накратко казано, пиесата за съжаление изобщо не съответства на гения на Гилбърт.

— Възможно е това изобщо да не е работа на Гилбърт, а някакъв некадърник да се е намесил и да е объркал всичко — допусна професор Джоунс.

— Няма писмени доказателства.

Но изследователският мозък на учения трескаво работеше над заплетения проблем:

— Можем да направим изследване. Хайде да проучим мозъка на този… този Гилбърт. Той е написал и други пиеси, нали?

— Четиринайсет, заедно със Съливан.

— Сред тях има ли по-приемливо разрешение на подобна ситуация?

— Да, има една — Найтли кимна, в знак на потвърждение. — „Рудигор“.

— Кой е той?

— Това е място. Мъжкият образ е представен като истински злодей, баронет на Рудигор. Той, разбира се, е прокълнат.

— Непременно е така — измърмори професор Джоунс, който знаеше, че баронетите често са сполетявани от подобно нещастие и дори бе склонен да мисли, че така им се пада.