Айзък Азимов - Съвременният вълшебник

— Александър, момчето ми — сложи той ръка на рамото му. — Това никак не ти приляга: да се предаваш на отчаянието. Хайде, млади приятелю, съвземи се.

Александър наведе глава, когато чу гласа на добродушния старец:

— Зная, че не е по мъжки, но страдам за Алис. Отнесох се жестоко с нея и сега съм справедливо наказан. Само да знаехте, господин Найтли… — момчето сви юмрук на гърдите си, близо до сърцето. Не можеше да каже нищо повече.

— Смяташ ли, че щом като не съм женен, не са ми известни нежните чувства? — запита старецът тъжно. — Не се заблуждавай. Беше време… аз също познавах любовта и любовните страдания. Но ти недей да правиш така, както аз постъпих някога, не позволявай на гордостта да попречи на одобряването ви. Потърси Алис, момчето ми, потърси я и поискай прошка. Не допускай да се превърнеш в древно изкопаемо, в стар ерген като мене… Но стига толкова, аз се разхленчих.

— Ще послушам напътствията ви, господин Найтли. — Александър се изправи. — Ще я потърся.

— Тогава тръгвай към залата. Мисля, че я видях да влиза тъкмо преди да дойда тука.

— Навярно дори в този момент тя ме търси. — Сърцето на Александър се разлудува. — Ще отида… Но не сега. Вървете първо вие, господин Найтли. Аз ще се забавя, за да дойда на себе си. Няма да се оставя да ме гледа облян в сълзи.

— Разбира се, момчето ми.

Найтли се спря край вратата на балната зала слисан: космическа катастрофа ли бе поразила всички тук? Петдесет двойки бяха изпопадали на пода, някои лежаха един връз друг съвсем непристойно.

Но преди още да се сети да провери дали най-близките са сред живите, да подаде сигнал за тревога, да извика полицията, да направи каквото и да е, младежите се размърдаха и започнаха да се изправят.

Само едно момиче още лежеше неподвижно. Едно единствено, самотно момиче, облечено в бяло, сгънало грациозно ръка под русата си глава. Това бе Алис Сангър. Найтли се спусна към нея, глух и сляп за гълчавата около себе си.

— Госпожице Сангър — старецът падна на колене до момичето. — Скъпа госпожице Сангър. Боли ли ви някъде?

Тя отвори бавно красивите си очи и проговори развълнувана:

— Господин Найтли! Никога не съм подозирала, че сте толкова чаровен.

— Аз? — Найтли се отдръпна ужасено, но тя се изправи, а очите й сияеха от огън, какъвто не бе виждал в женски очи от трийсет години насам… а и тогава го откриваше само от дъжд на вятър.

— Господин Найтли, вие няма да ме изоставите, нали?

— Не, не — отговори той объркан. — Ако имате нужда от мен, ще остана.

— Имам нужда от вас. От все сърце и душа. Имам нужда от вас така, както жадно цвете от утринна роса… Имам нужда от вас така, както Тисба от дълго чакания Пирам…

Найтли продължи да отстъпва заднишком. Оглеждаше се трескаво, за да види дали някой чува тези необичайни признания. Но изглежда никой не им обръщаше внимание: доколкото долавяше, от всички страни се носеха обяснения от същия род, някои бяха дори по-ярки и прями.

Мировият съдия вече нямаше накъде да отстъпва — гърбът му се опря в стената. Алис се приближи до него толкова близо, че разби на дребни парченца правилото за четирипръстовото разстояние. Всъщност тя наруши дори правилото за нулево разстояние и при последвалото взаимно притискане, Найтли усети в гърдите си да отеква с глух тътен нещо неопределено.

— Госпожице Сангър, моля ви!

— Госпожице Сангър ли? Нима за вас съм госпожица Сангър?! — възкликна Алис пламенно. — Господин Найтли! Николас! Кажи ми, че съм твоята Алис, твоята единствена. Ожени се за мен. Ожени се за мен!

Отвсякъде се чуваха едни и същи викове: „Ожени се за мен!“, „Омъжи се за мен!“ Младежите се скупчиха около Найтли, добре знаеха, че той е мирови съдия и започнаха да крещят всички в един глас: „Искаме да се оженим, искаме да се оженим!“

— Трябва да ви издам на всички свидетелства — успя да извика той.

Всички се отдръпнаха, направиха му път да излезе, за да се заеме с милостивото си дело, но Алис тръгна след него.

Найтли срещна Александър на вратата, която водеше към балкона. Мировият съдия отпрати младежа обратно на чист въздух. В този миг се появи и професор Джоунс.

— Александър, професор Джоунс — заговори Найтли, — случи се най-невероятното нещо…

— Да — отговори професорът, лицето му сияеше от радост. — Експериментът се оказа успешен. Първоизточникът действа много по-ефикасно на хората, отколкото на моите опитни животинки.

Професор Джоунс забеляза колко объркан е Найтли и набързо обясни с няколко изречения ситуацията.