Айзък Азимов - Съвременният вълшебник

Мировият съдия го изслуша, след което измърмори под нос:

— Странно, странно. Усещам в тази работа нещо познато, а не мога да го определя, изплъзва ми се — той притисна с длани челото си, но това не му помогна.

Александър се приближи внимателно до Алис. Жадуваше да я притисне силно до гърдите си. И все пак разбираше, че никое добре възпитано момиче няма да приеме такъв изблик на чувства от някого, който още не се е извинил за обидното си държание.

— Алис, моя изгубена любов, ако можеш да намериш в сърцето си…

Момичето се отдръпна рязко от него, дори отблъсна ръцете му, макар да бяха протегнати смирено, почти молитвено:

— Александър, аз пих от пунша. Ти така пожела.

— Нямаше нужда. Аз не бях прав, не бях прав.

— Но аз го направих и о, Александър, аз никога няма да съм твоя.

— Никога няма да си моя ли? Ама какво означава това?

— Моята душа е неразделно свързана с душата на господин Найтли, искам да кажа Николас. О, Николас — Алис сграбчи ръката на мировия съдия и я стисна жадно. — Моята страст към него… моята страст да се омъжа за него… не ми дава мира. Направо ме измъчва.

— Та ти си измамница! — извика Александър. Не можеше да повярва.

— Жестоко е да ме наричаш „измамница“ — проплака Алис. — Това чувство не зависи от мен.

— Така е, наистина — потвърди професор Джоунс, който изслуша всичко смаян до немай къде. — Тя не е в състояние да го контролира. Чисто и просто изява на жлезите с вътрешна секреция.

— Наистина е така — обади се и Найтли. Той самият се бореше със своите собствени жлези. — Хайде, хайде… скъпа моя — погали той Алис по главата съвсем по бащински. А когато тя вдигна към него красивото си лице, примряла от ласката, той си помисли дали е възможно ей така по бащински… не, нека да е по съседски… да притисне устните си към нейните.

Но Александър, отчаян от дъното на дутата си, започна да крещи неудържимо:

— Ти си измамница, измамница… измамна като Кресида — и побегна нанякъде.

Найтли също би избягал, но Алис обви здраво ръце около врата му и запечата върху бавно разтапящите му се устни такава целувка, каквато съвсем не би могла да мине за роднинска.

Тя не би могла да мине дори за съседска.

Пристигнаха в малката ергенска къща на Найтли. Целомъдрената табелка отвън, изписана на староанглийски, гласеше „мирови съдия“. Вътре цареше спокойствие и ред. Още с влизането Найтли бързо сложи върху ниската печка малкия си чайник. Посегна с лявата ръка — дясната бе във владение на Алис. Момичето се бе вкопчило в нея, защото с неестествена за годините си проницателност разбираше, че по този начин предотвратява възможността Найтли внезапно да избяга.

През отворената врата на всекидневната се виждаше кабинетът, етажерките покрай стените, отрупани с всякакви книги.

— Скъпа моя — Найтли вдигна ръка (пак лявата) към веждите си, — учудващо е как… ако може да разхлабиш малко хватката, съвсем малко, дете мое, за да се възстанови кръвообръщението ми… учудващо е как в главата ми се върти непрекъснато мисъл, че всичко това вече се е случвало някога.

— Със сигурност никога не се е случвало, скъпи ми Николас. — Алис положи русата си глава на рамото му и се усмихна нежно и свенливо. Усмивката правеше красотата й омагьосваща сила, като лунна светлина в спокойни води. — Може ли днес да има такъв магьосник като нашия мъдър професор Джоунс, толкова съвременен вълшебник?

— Толкова съвременен… — Найтли изведнъж подскочи като ужилен и повдигна поривисто Алис. — Ами да, точно така е. Дяволите да ме вземат, ако не е така. (Той ругаеше само в редки случаи, когато бе силно развълнуван.)

— Николас, какво е това? Ти ме платиш, ангелчето ми.

Но мировият съдия не чуваше момичето, той се отправи бързо към кабинета си. Алис бе принудена да подтичва след него. Пребледнял и стиснал устни, Найтли измъкна една книга от лавиците и издуха благоговейно праха от нея.

— О, господи — в гласа му прозвуча разкаяние, — как можах да пренебрегна невинните радости на младежките си години? Дете мое, имайки предвид невъзможността да си служа с дясната ръка, ще бъдеш ли така добра да обръщаш страниците? Ще ти кажа къде да спреш.

Двамата представляваха живописна картина на досъпружеско блаженство, каквото рядко може да бъде видяно: той държеше книгата с лявата си ръка, а тя бавно обръщаше страниците. Справяха се чудесно.

— Прав съм! — извика Найтли. — Професор Джоунс, скъпи ми приятелю, елате незабавно. Това е най-удивителното съвпадение… страховит пример за мистериозната невидима сила, която си играе с нас поради някакви неизвестни причини.