Айзък Азимов - Вземи кибрита

Вилуекис стана и се протегна. Той беше висок мъж. Веждите му се спускаха над очите подобно пердета.

Да предположим, че им отнеме години. Никой хиперкораб не бе обикалял толкова дълго. Най-дългата обиколка беше осемдесет и осем дена и тринадесет часа. Един от тях бе въвлякъл кораба в дифузна звезда. Наложи се да се оттеглят поради невъзможност да осъществят скока.

Тогава бяха оцелели след четвърт година път. Но двадесет години… Това бе невъзможно.

Сигналната лампичка присветна три пъти, преди да я забележи. Ако капитанът идва на посещение, ще си тръгне по-бързо, отколкото предполага!

— Антон?

Гласът беше нежен и напрегнат. Раздразнението му изчезна. Вилуекис натисна бутона, за да се отмести вратата от гнездото и отново я затвори след нея.

Черил беше на двадесет и пет години, със зелени очи, издадена брадичка и червена коса. Прекрасната й фигура изпъкна на ярката светлина.

— Антон, има ли някакъв проблем?

Вилуекис успя да скрие изненадата си. Всеки фюзионист знаеше как да отговаря на непредвидени въпроси.

— Всичко е наред. Какво те кара да мислиш така?

— Един от пътниците е разтревожен. Казва се Мартанд.

— Мартанд? Какво разбира той? — После продължи подозрително. — Ти защо обръщаш внимание на някакъв пасажер? Как изглежда?

Черил се усмихна леко.

— Просто подхвана разговор в салона. На шестдесет е и е доста безобиден, въпреки че му се иска да не е така. Но не това е важното. Наоколо не се забелязват звезди. Всеки го знае, но Мартанд подчерта, че е тревожно.

— Така ли? Просто преминаваме през облак. Галактиката е пълна с такива и хиперкорабите непрекъснато се сблъскват с тях.

— Да, но Мартанд твърди, че дори и тогава се забелязват звезди.

— Какво разбира той? Да не би да е ветеран в космичните пътувания?

— Не — призна Черил. — Всъщност, това е първото му пътешествие, но изглежда знае много.

— Обзалагам се, че е така. Слушай, отиди при него и му кажи да си затваря устата! За такива изказвания би могъл да попадне в изолационното. Ти също не разпространявай подобни истории!

Черил наклони глава.

— Антон, звучиш така, сякаш наистина имаме проблем. Този Луис Мартанд е интересен човек. Преподава в училище на осмокласници.

— Прост даскал! Господи, Черил…

— Трябва да го чуеш. Той твърди, че да си учител е много интересно и трудно. Необходимо е да разбираш от всичко. Децата задават много въпроси и лесно откриват неподготвения.

— Това занимание може би ще ти хареса и на теб. Сега, Черил, отиди веднага при него и му кажи да не приказва много!

— Добре, но първо ми отговори на един въпрос. Вярно ли е, че преминаваме през хидроксилен облак и фюзионната тръба е изключена?

Вилуекис зяпна, после затвори уста. Измина доста време, преди да успее да попита:

— Кой ти каза това?

— Мартанд. Сега тръгвам.

— Не, почакай малко! На кого още този учител е обяснил това?

— На никого. Каза, че не иска да предизвиква паника. Бях там, когато обмисляше проблема. Реших, че няма да се стърпи и ще изрече нещо.

— Знае ли, че ме познаваш?

Черил сбърчи чело.

— Мисля, че споменах нещо такова.

— Не ти ли минава през ум, че този старец иска да ти покаже колко е велик — изсумтя Вилуекис. — Чрез теб иска да впечатли мен!

— Нищо подобно — отрече Черил. — Той специално подчерта, че не трябва да ти казвам нищо.

— Знаейки, разбира се, че веднага ще дотичаш.

— Защо трябва да иска това?

— За да ме изобличи! Знаеш ли какво означава да си фюзионист? Всички са против тебе, защото си незаменим, защото…

— Но какво общо има той с всичко това? Ако Мартанд греши, как би могъл да те изобличи? Ако е прав… Прав ли е, Антон?

— Какво точно каза той?

— Не съм сигурна, че си спомням всичко — отговори замислена Черил. — Случи се няколко часа, след като бяхме излетели. През това време всички говореха, че не се забелязват звезди наоколо. Бяха на мнение, че трябва да участват и в друг скок, защото какво е той без гледка. Разбира се знаехме, че трябва да пътуваме поне един ден. Тогава влезе Мартанд, видя ме и ме заговори. Мисля, че ме харесва.

— Аз пък него не го харесвам никак — вметна нацупен Вилуекис. — Продължавай!

— Казах му, че е доста скучно без гледка. Той отговори, че доста време ще бъде така. Звучеше загрижено. Естествено го попитах защо мисли така. Отговори ми, че фюзионната тръба е изключена.

— Кой му е казал?

— Каза, че на стената на игралната зала, близо до шахматната дъска, има място, което се затопля, когато тръбата работи. Това място сега било студено.