Айзък Азимов - Вземи кибрита

Капацитетите биха те посъветвали да се довериш на инстинкта на фюзиониста. Добрият никога няма да действа погрешно.

Само че този беше скочил в облак!

Биха му казали: „О, това ли? Случва се постоянно. Знаеш ли колко са тънки облаците. Дори няма да усетите, че сте попаднали в такъв!“

Да, но този не беше такъв!

„Всъщност, облаците ти правят добро. Не е възможно постоянно да осигуряваш разцепване и енергиен добив чрез засмукване.“

Само че този облак не вещаеше нищо добро!

„Разчитай на фюзиониста да се справи с положението.“

Но ако не съществува изход?

Хенсън се опита да не мисли за това. Но как да прогониш такава мисъл, когато тя непрекъснато чука в главата ти?

Хенри Строс, корабният астроном, беше в състояние на дълбока депресия. Ако им предстоеше да се разбият, трябваше да се примирят с неизбежното. Пред всеки от хиперкорабите стои вероятността от катастрофа. Трябва да си подготвен за това, или поне да се опиташ да го направиш. Но какво да посъветваш пътниците?

Когато откриеш, че точно онова, което си правил със страст… Когато точно професионалният ти опит те убива…

Той тежко въздъхна.

Строс бе як мъж. Контактните лещи придаваха неправдоподобен цвят на очите му. В противен случай погледът му щеше да подхожда на безцветната му човешка същност.

Капитанът не можеше да направи нищо и той съзнаваше това. Капитанът командва екипажа, но фюзионистът се подчинява на свои собствени закони. Той е господар на космическите трасета. Всичко и всеки останал бледнее пред него.

Компютрите дозират енергийното подаване, както и посоката — ако става дума за придвижване от тардион към тахион. Въпреки това, вероятността от грешка е толкова голяма, че само един талантлив фюзионист би могъл да я редуцира. Какво дава дарбата на фюзионистите, никой не знаеше. Те се раждат, не се конструират. Но фюзионистът живее със съзнанието, че е недостижим и постоянно извлича ползи от това.

Вилуекис не бе капризничил по време на пътуването. Двамата със Строс се разбираха. Вилуекис бе качил най-красивата пътничка на борда, след като Строс я бе избрал.

Строс се свърза трудно с Антон Вилуекис. На екрана се появи раздразнена физиономия с разрошени коси.

— Как е тръбата? — попита меко Строс.

— Мисля, че я изключих навреме. Проверих я отново и не открих повреда. Сега ще я почистя.

— Добре, че не е повредена.

— Но не можем да я използваме.

— Трябва да го направим, Вил — примоли се любезно Строс. — Не знаем какво ни очаква. Ако тръбата е извън строя, това няма значение. Но когато мъглявината се разсее…

— Ако! Престани с това „ако“! Ако вие, тъпите астрономи, бяхте предвидили облака, можех да го избегна!

Неуместно бе да спорят в този момент. Строс само отбеляза:

— Той може да се разчисти.

— Какъв е анализът?

— Не е добър, Вил. Това е най-гъстият хидроксилен облак, наблюдаван до този момент. Няма място в Галактиката, доколкото ми е известно, хидроксилът да се е натрупвал с такава концентрация.

— Как стои въпроса с водорода?

— Не може без него, разбира се. Пет процента.

— Не е достатъчно — сряза го Вилуекис. — Има още нещо, което ми създава проблеми. Успяхте ли да го локализирате?

— Да. Открихме формалдехид. Той е в по-голямо количество от водорода. Разбираш ли какво означава това, Вил? Някакъв процес е концентрирал кислород и въглерод в нечувани количества. Достатъчни, за да използваме водорода през обема на кубичните светлинни години. Не мога да си представя какво би предизвикало такова явление!

— Какво се опитваш да ми кажеш, Строс? Че в Космоса съществува само един облак с такъв състав и аз съм достатъчно глупав, за да прекарам кораба през него?

— Не казвам такова нещо, Вил! Имам предвид само онова, което чу. Вил, само ти можеш да ни измъкнеш оттук! Няма смисъл да насочвам хиперлъч, защото не знам местоположението ни. Невъзможно е да го определя, поради отсъствието на звезди…

— А аз не мога да използвам тръбата и съм негодника, така ли? Ти не си вършиш работата, а фюзионистът е подлец — горещеше се Вилуекис. — Всичко зависи от тебе, Строс! Определи курса на кораба, за да открием водород! Кажи ми къде е краят на облака… Да върви по дяволите краят на облака. Определи ми границата на тази хидроксил-формалдехидна история!

— Бих желал да мога да го направя — изохка Строс. — Където и да сондирам, откривам само тези съединения.

— Не можем да разцепваме такива буклуци!

— Известно ми е.