Айзък Азимов: Космически течения

Младата жена приседна притеснено на ръба на стола с изправен като дъска гръб.

— Не, благодаря — рече тя. — Ядох вече.

Сред жителите на селото бе прието да предлагат на гостите нещо освежително, но се смяташе за признак на лошо възпитание да приемеш. Теренс знаеше това и не настоя.

— Е, какво има, Валона? Пак ли Рик?

Валона кимна, но като че не знаеше как да обясни.

— Да няма някакви проблеми във фабриката?

— Не.

— Да не би пак главоболията?

— Не.

Теренс реши да изчака, присви светлите си очи, които лека-полека придобиха доста остър блясък.

— Нали разбираш, че няма да мога да отгатна причината за твоята тревога. Хайде, кажи най-сетне какво има, за да мога да ти помогна. Предполагам за това си дошла.

— Да, така е. Но как да ви го кажа, Пълномощнико? Звучи толкова безумно.

На Теренс му се искаше да я потупа успокоително по рамото, но знаеше, че трябва да се въздържа от подобни жестове. Тя седеше пред него, заровила както винаги големите си длани в диплите на полата. Направи му впечатление, че грубите й силни пръсти нервно се сплитат и разплитат.

— Каквото и да е, слушам те.

— Нали си спомняте, когато дойдох и ви разказах за лекаря от Града и какво ми каза той?

— Разбира се, че си спомням. И тогава ти поръчах никога да не започваш такива неща, без първо да ме попиташ.

Жената отвори широко очи. Никога няма да забрави колко много се бе разгневил той тогава.

— Зарекох се да не върша вече такива неща. Споменах го само защото исках да ви напомня, че обещахте да ми помогнете да си запазя Рик.

— Аз държа на думата си. Да не би патрулите да са питали за него?

— Не, не. А мислите ли, че може да се заинтересуват за него?

— Не вярвам — той започваше да губи търпение. — Хайде, Валона, за какво най-сетне става дума!

— Рик иска да ме напусне — промълви жената с помътнял от мъка поглед. — Моля ви да го спрете.

— А защо иска да те напусне?

— Твърди, че си спомня неща.

По лицето на Теренс неочаквано пробягна сянка на интерес. Той се наведе напред и едва не посегна да улови ръката й:

— Спомня си неща ли? Какви неща?

В съзнанието на Теренс се заредиха картини от първия ден, в който Рик бе намерен. Случайно бе зърнал група хлапета, скупчени над един от напоителните канали в началото на селото. Щом го видяха, децата започнаха едно през друго да викат:

— Пълномощника, Пълномощника!

— Какво има, Раси? — Решил бе на всяка цена да научи имената на децата от селото. Това поотвори сърцата на майките към него и първите един-два месеца след пристигането му тук минаха много по-лесно.

Раси бе пребледнял като платно.

— Виж, виж тук, уважаеми Пълномощнико!

Момчето сочеше нещо белезникаво и скимтящо — това беше Рик. В желанието си да обяснят, останалите момчета се надвикваха едно през друго. От всичко, което сипеха, Теренс успя да разбере, че играели на нещо като гоненица и криеница. Децата се опитваха да опишат последователността на действията си, за да разбере той кога е била прекъсната играта им и точно кой от тях е щял да спечели. Всичко това, естествено, не го интересуваше.

Раси, дванадесетгодишен чернокос хлапак, чул тих хленч и се приближил предпазливо. Смятал, че ще види някакво животно, полски плъх например, което ще превърне играта в забавна гонитба. Бяха намерили Рик.

Момчетата бяха колкото погнусени, толкова и заинтригувани от необичайната гледка. Пред тях лежеше човешко същество, полуголо, олигавено, хленчещо и скимтящо, безсмислено размахващо ръце и крака. От обраслото с гъста четина лице белезникаво-сините очи се местеха неориентирано от човек на човек. Когато срещнаха погледа на Теренс, сякаш спряха за миг. Не мина много и съществото вдигна бавно ръка и пъхна палец в устата си.

— Вижте го тоя, смуче си пръста — засмя се едно от децата.

Внезапният и силен звук стресна проснатата на земята фигура. Лицето на човека почервеня, сгърчи се. Нещастникът изхленчи, но не изпусна пръста от устата си, който, за разлика от черната мръсна ръка, бе необичайно розов.

— Е добре — наруши най-накрая тишината Теренс, — вижте какво, приятели, нали знаете, че не бива да играете край киртовите ниви. Може да изпотъпчете стръковете, и ако селяните ви хванат, нищо добро не ви очаква. А ти, Раси, тичай при мистър Дженкъс и му кажи да дойде.

Ул Дженкъс бе за селото онова, което в града наричаха лекар. Прекарал бе известно време като помощник в кабинета на истински лекар в Града и затова беше освободен от работа във фабриките и на полето. Беше много полезен. Знаеше да мери температура, да дава някои хапчета, правеше инжекции и най-важното — умееше да прецени дали някое неразположение или болест е достатъчно сериозно, за да си заслужава лечение в болницата в Града. Без неговата полупрофесионална помощ нещастниците, повалени от менингит или остра апендицитна криза, биха свършвали бързо в жестоки мъки. Обикновено надзирателите мърмореха и обвиняваха Дженкъс в какво ли не, но не и че прикрива симуланти.