Айзък Азимов: Космически течения

Валона ги прибра удивена, после настоя отново.

— Нали няма да кажете на никого, докторе?

— Не мога да ти обещая нищо. Длъжен съм по закон.

Притискайки отчаяно Рик до себе си, тя се прибра в селото с натежало сърце.

Седмица по-късно в новините, които видя по хипервидеото, съобщиха, че някакъв лекар загинал в жирокатастрофа поради краткотрайно прекъсване в един от енергийните лъчи на местната транзитна система. Името на човека й се стори познато и когато вечерта се прибра в стаята си, тя надникна в листчето, на което бе записала адреса на своя лекар. Името съвпадаше.

Домъчня й, защото той се бе оказал добър човек. Имаше адреса му отдавна от един познат работник. Беше й казал, че макар и Скуайър, той обикновено се държал добре с работниците и тя го запази за някой спешен случай. Такъв случай се появи и лекарят се отнесе добре и с нея. Радостта й все пак бе по-голяма от тъгата. Лекарят не бе имал време да съобщи за Рик. В селото никой не дойде да разпита за него.

Когато по-късно Рик започна да разбира повече неща, Валона му предаде думите на лекаря и му поръча да не напуска селото.

Младата жена усети, че Рик я разтърсва, и остави за момент размишленията си.

— Не ме ли чуваш? — питаше я настойчиво той. — Не е възможно да съм бил престъпник, щом съм бил на важна работа.

— Не може ли все пак да си прегрешил нещо? И големите хора вършат престъпления. Даже Скуайърите.

— Убеден съм, че не съм. Не разбираш ли, че на всяка цена трябва да открия нещо повече за себе си, и то най-вече заради другите. Нямам изход. Трябва да напусна фабриката и селото и да разбера още неща за себе си.

Валона усети как паниката започва да я души.

— Много е опасно, Рик. Дори някога да си анализирал Нищото, защо толкова ти трябва да научиш още неща?

— Заради другото, което си спомних.

— Какво е то?

— Не искам да ти кажа — прошепна той съвсем тихо.

— Добре е да го кажеш на някого. Ами ако го забравиш отново?

— Права си — стисна той ръката й. — Но на никого няма да кажеш, нали, Лона? Ти ще бъдеш нещо като резервната ми памет.

— Разбира се, Рик.

Рик се огледа. Светът наоколо бе толкова красив. Веднъж Валона му беше казала, че в Горния свят има голям светещ надпис: „Флорина — най-красивата планета в Галактиката“.

Тук, в полето, човек наистина бе готов да повярва, че е така.

— Хваща ме страх, като си помисля за последното, което си спомних, но спомня ли си нещо, винаги е вярно. Случи се днес следобед.

— Е и?

— Всичко на този свят ще загине — промълви той с ужас. — Всички на Флорина ще умрат.

Мирлин Теренс сваляше една видеокнига от рафта, когато в стаята прозвуча сигналът от предупредителното устройство на входната врата. Закръгленото му лице от замислено бързо стана приветливо, но не прекалено любезно. Прокара ръка по оредялата си червеникава коса и извика:

— Един момент.

Върна филма на рафта и натисна копчето, задвижващо механизма на фалшивата стена, която много скоро застана на мястото си и по нищо не можеше да се познае, че зад нея има шкаф. Простоватичките фабрични работници и селяни, които често го посещаваха, се гордееха, че един техен човек, техен, макар и само защото се е родил на Флорина, притежава филми. Факт, който хвърляше бледа светлина в тежкия мрак, обгръщащ съзнанието им. И все пак не биваше да държи филмите на открито.

Гледката им можеше да развали нещата. И без това вързани в езика, посетителите му съвсем щяха да онемеят. Можеха да се похвалят с книгите на своя Пълномощник, но ако ги видеха да ги държи на показ, в техните очи Теренс щеше да изглежда съвсем като Скуайър.

Не биваше да забравя и Скуайърите. Изключено бе да го посетят, но ако някой от тях решеше да се отбие, наредените филми в библиотеката му също биха били твърде неуместна гледка. Той беше Пълномощник и се ползваше от някои привилегии, но бе напълно излишно да ги афишира демонстративно.

— Идвам! — извика той отново.

Тръгна към вратата, загръщайки догоре дрехата си. Дори тя бе в стила на Скуайърите. Понякога съвсем забравяше, че е роден на Флорина.

На прага чакаше Валона Марч. Тя наведе глава почтително.

— Здравей, Валона — отвори той широко вратата. — Заповядай, влез. Полицейският час вече е започнал. Дано патрулите не са те забелязали.

— Дано.

— Доброто ти име не бива да пострада.

— Така е. Искрено съм ви благодарна за всичко, което направихте за мен преди време.

— Не съм сторил нищо особено. Ето, седни тук. Искаш ли да хапнеш или да пийнеш нето?