Айзък Азимов - Камъче в небето

— Доктор Арвардан, моля за прошка, задето не повярвах на думите ви. Доктор Шект, госпожице Шект — моите извинения.

Арвардан отвърна със зла усмивка.

— Благодаря ви за извиненията. Няма съмнение, че са от голяма полза за всички.

— Напълно заслужавам упрека ви — каза Прокураторът. — Простете, но се налага да се върна на Еверест, за да умра заедно със семейството си. Всякакви компромиси с този… човек, са немислими. Не се съмнявам, че моите храбри войници от Имперския гарнизон ще се сражават до края си и ще се постараят колкото се може повече грешни земни души да осветят пътя им към смъртта… Сбогом.

— Почакайте. Почакайте. Не си отивайте.

Ениус се извърна бавно и потърси с поглед притежателя на този глас.

Също така бавно, прага престъпи Джоузеф Шварц, а след това се подпря уморено.

Секретарят се изпъна и отскочи назад. На лицето му се изписа подозрителност, той не откъсваше поглед от човека от миналото.

— Не, — просъска Балкис — няма да ви позволя, да измъкнете от мен тайната на антидота. Само строго определени хора са обучени да работят с него. А всички до един са далеч от тук в този момент. Освен това — действието на антитоскина изисква време.

— Вярно, далече са — съгласи се Шварц. — Но не чак толкова, че токсинът да ги изпревари. Защото, виждате ли — няма никакъв токсин, нито пък вирус, срещу който да се ваксинираме.

В първия момент никой не можа да осъзнае чутото. Арвардан имаше чувството, че се задушава в мислите си. Ами ако наистина е станал жертва на хипноза? Ако всичко това е една гигантска измама, на която се е уловил както той, така и Секретарят? Ако е така — тогава защо?

— Побързай, човече — извика Ениус. — Обясни ни.

— Не е никак сложно — каза Шварц. — Снощи, докато седяхме тук си помислих, че с приказки нищо не може да се постигне. Ето защо се захванах да поработя върху ума на Секретаря… като внимавах да не ме усети. Измина доста време преди да помоли да ме изведат от стаята. Тъкмо това исках и аз, естествено, а останалото беше съвсем лесно. Парализирах охраната и се насочих право към летището. Гарнизонът е в бойна готовност. Самолетите бяха зареден с гориво и оръжие, а пилотите очакваха заповеди. Избрах един и се насочих към Сенлу.

Секретарят се опита да каже нещо, но не успя. Устните му се сгърчиха болезнено.

— Но ти не можеш да накараш един човек да управлява самолет — възрази Шект. — Спомни си какви трудности изпита, докато командваше Секретаря да ходи.

— Да, защото беше против волята му. Но от доктор Арвардан научих, че всички сириусци ненавиждат земляните — ето защо потърсих някой, роден в този район и се натъкнах на един — лейтенант Клауди.

— Лейтенант Клауди? — извика изненадано Арвардан.

— Да… А, ти го познаваш. Да, разбирам. Виждам ясно какво си мислиш.

— Предполагам… продължавай, Шварц.

— Та този офицер ненавижда земляните с необяснима сила — дори за мен, човекът проникнал в ума му. Той жадуваше да ги бомбардира. Жадуваше да ги унищожи. Само благодарение на дисциплината не беше се понесъл със самолета над тях, за да изпълни желанието си. Не е трудно да се работи с такъв тип ум. Едно съвсем леко побутване и вече дори дисциплината не е в състояние да го задържи. Съмнявам се, че въобще е забелязал присъствието ми на борда.

— Как намери Сенлу? — прошепна Шект.

— По мое време, — обясни Шварц — имаше един град на име Сен Луис. Разположен бе на мястото, където се съединяваха две реки… Приближихме Сенлу. Беше тъмна нощ, но поне се виждаше сиянието на радиоактивните зони. Доктор Шект веднъж спомена, че Храмът бил разположен върху малък оазис от незаразена почва. Хвърлихме осветителна бомба — пак по мой съвет — и ето, че под нас забелязах петоъгълна сграда. Напълно съвпадаше с изображението, което бях забелязал в ума на Секретаря… Сега вече там има само дупка — поне стотина фута дълбока. Нито помен от сградата. Беше някъде към три сутринта. Така че, нито един вирус не е бил изстрелян към вселената.

От устните на Секретаря се откъсна животински вик — сякаш сред тях се намираше демон. Той се приготви за скок и… се строполи.

По брадичката му се стичаше тънка струйка слюнка.

— Не съм го докоснал — каза тихо Шварц. Сетне се загледа замислено в проснатата на пода човешка фигура. — Върнах се преди шест, но осъзнавах, че ще е най-добре ако изчакам да мине крайният срок. Балкис никога нямаше да си признае. Знаех го, видях го в ума му и това бе единственият начин да го изоблича… и ето го — лежи прекършен.