Айзък Азимов - Камъче в небето

Ениус се усмихна недоверчиво.

— Знаете ли, мисля че драматизирате твърде силно положението.

— О, така е. Аз съм обречен — не ми остава много да живея. Надявам се, че не съществува опасност отново да ви разгневя?

— Ако намеквате за невронния камшик…

— Ни най-малко — бе ироничният отговор. — Вече привикнах с него. Почти не го чувствам.

— В такъв случай, ще се постарая да ви обясня всичко от гледна точка на логиката. Вярно, намираме се в ужасна бъркотия. Нямам представа, какъв рапорт да изпратя, не мога и да потуля положението. Някои от хората, повдигнали обвинението, са земляни, а вашето присъствие придава допълнителна тежест. Какво ще кажете, ако ви помоля да поставите подписа си под признанието, че сте предизвикали това разследване в състояние на… Е, ще измислим някоя подходяща фраза, която да намеква, че сте били под някаква форма на телепатичен контрол.

— Изглежда съвсем лесно, нали? Бил съм луд, пиян, хипнотизиран или упоен. Каквото изберете.

— Какво, не сте ли съгласен? Аз пък ще ви убедя, че ви е било въздействано. — Прокураторът зашепна напрегнато: — Вие сте гражданин на Сириус. Как стана така, че се влюбихте в едно земно момиче?

— Какво?

— Не викайте. Питам — как е възможно, ако наистина сте с всичкия си, да хлътнете по една туземка? Помислете, не ви ли изглежда неестествено? — Той кимна леко с глава към Пола.

Арвардан втренчи изненадан поглед в него. Миг по-късно ръката му сякаш от само себе си полетя право напред и сграбчи Негово имперско височество за шията. Ениус замаха уплашено и се опита да се откопчи.

— Туземка била, така ли? Не разбрах — нима говорите за госпожица Шект? Ако е така, бих желал да се отнасяте към нея с подобаващо уважение. Ах, какво ме интересува. И без това сте обречен.

— Доктор Арвардан, — изстена болезнено Прокураторът — съветвам ви да се държите както подобава на…

Вратата се отвори и влезлият полковник побърза да ги разтърве.

— Ваше превъзходителство, земната пасмина отново се върна.

— Какво? Балкис не се ли е свързал със своите заместници? Нали обеща, че ще уреди да остане при нас цяла седмица?

— Свърза се и още е при нас. Тълпата също. Готови сме да ги разпръснем, дори със сила и като комендант на гарнизона ви препоръчвам да предприемем именно такива мерки. Вие какво предлагате, Ваше превъзходителство?

— Изчакайте със стрелбата — нека първо поговоря с Балкис. Изпратете го тук. — Той се обърна. — Доктор Арвардан, с вас ще се разправям по-късно.

Когато влезе, Балкис се усмихваше. Поклони се официално на Прокуратора, който на свой ред му отвърна с едва забележимо кимване.

— Вижте какво, — заговори ядосано Прокураторът — съобщиха ми, че вашите хора отново се събират пред стените на гарнизона. С това нарушават уговорката ни… Нямам никакво желание да предизвиквам кръвопролития, но търпението ми се изчерпва. Можете ли да ги разпръснете с някакви мирни средства?

— Ако поискам, Ваше превъзходителство.

— Ако поискате ли? Съветвам ви да го сторите. И то веднага.

— Нямам такова намерение, Ваше превъзходителство! — Секретарят се усмихна още по-широко и протегна ръка. — Глупако, — извика надменно той — ти чака твърде дълго и ще заплатиш с живота си за тази грешка! Или ще станеш роб, ако предпочиташ — но помни, че животът ти няма да е лек.

Колкото и да е странно, това неочаквано изявление не направи кой знае какво впечатление на Ениус. Дори в този съдбовен миг, когато цялата му кариера на имперски дипломат бе изложена на опасност, опитът от дипломатическата работа си каза своето. Само бръчките по лицето му се прорязаха още по-дълбоко, а кожата му едва видимо посивя.

— Значи съм загубил, заради предпазливостта си, така ли? И историята с вируса е истинска? — Изненадата в гласа му бе някак отвлечена, равнодушна. — Ами Земята, вие самият — нали сте заложници?

— Ни най-малко — извика тържествуващо другият. — Ти и твоите хора сте истинските заложници. Вирусът, който в този момент се разпространява из вселената, не е пропуснал и Земята. Количеството му в атмосферата е достатъчно за да унищожи всички Имперски гарнизони — включително и Еверест. Ние — земните жители сме имунни към него. Как се чувствате, Прокураторе? Отпаднал? Боли ли ви гърлото? Усещате ли началото на треската? Малко ви остава. Само ние, земните хора можем да ви дадем антидота.

Ениус го гледаше мълчаливо, с издължено и измъчено лице.

Накрая се извърна към Арвардан и заговори: