Айзък Азимов: Камъче в небето

— Чудесна замяна — подхвърли иронично Шект — Земята срещу галактиката.

— Ценя живота си и този на моя народ. Ние сме заложници на нашата невинност. Готов съм незабавно да информирам Обществото на Древните, че ще остана тук доброволно, с което ще попреча за появата на различни форми на неподчинение.

Той скръсти гордо ръце.

Ениус вдигна глава, лицето му изглеждаше объркано.

— Този човек говори правдиво и…

Арвардан не можеше повече да издържа. Той се надигна, обладан от сляпа ярост и бавно закрачи към Прокуратора. Никой не знаеше какво си мисли. Дори той самият не можеше да си припомни по-късно. Пък и това не оказа никакво значение. Ениус беше въоръжен с невронен камшик. Принуден бе да го използва.

За трети път, откакато пристигна на Земята, Арвардан почувства как тялото му пламва от изгаряща болка. А след това всичко изчезна.

През часовете, прекарани от Арвардан в безсъзнание, крайният срок беше достигнат…

И подминат!

Светлина…

Изгаряща светлина и мъгливи сенки — топящи се, а след това придобиващи резки очертания.

Лице… очи, вперени в…

— Пола! — Арвардан изведнъж си възвърна зрението. — Колко е часът?

Пръстите му се вкопчиха в китката й и тя неволно потрепери.

— Минава седем — рече тя. — Крайният срок отмина.

Той се огледа с обезумял поглед и се надигна мъчително, без да обръща внимание на болките в ставите. В креслото наблизо седеше Шект, оборил безсилно глава.

— Всичко свърши, Арвардан.

— Значи Ениус…

— Ениус — рече Шект — не желае да рискува. Не е ли странно? — Той се изсмя с пресипнал, почти истеричен глас. — Ние тримата собственоръчно разкрихме широкомащабен замисъл срещу цялото човечество, заловихме водача и го изправихме пред съд. Съвсем като във видеопиеските, където непобедимите герои за нула време се справят със злоумишлениците. Краят е неизменно щастлив. Само че в нашия случай видеопиеската продължава, а на нас никой не желае да ни повярва. Доста необичайно за една видеопиеска, не мислите ли? Питам аз — къде е щастливият край? Смешно, нали… — думите му заглъхнаха в отчаяно хлипане.

Арвардан извърна поглед, потресен от гледката. Очите на Пола бяха като тъмни, изпълнени с болка вселени. За миг му се стори, че потъва в тях — и те наистина бяха вселени, изпълнени със звезди. Към всяка една от тези звезди летяха едва видими металически сандъци, преодолявайки хиперпространството по точно изчислен, смъртоносен маршрут. Съвсем скоро — може би вече — бяха достигнали своите крайни цели — атмосферите на различните планети и сега се разтваряха, за да засипят всичко с дъжд от вируси…

Значи край.

Нищо вече не можеха да направят.

— Къде е Шварц? — попита той.

Но Пола поклати глава.

— Така и не го видяхме повече.

Вратата се отвори. Все още неспособен да приеме, че всичко е изгубено, Арвардан погледна към влезлия.

Беше Ениус. Арвардан извърна гневно лице.

Ениус спря и погледна за миг към бащата и дъщерята. Никой от двамата не заговори — макар да знаеха, че са обречени и че Прокураторът може би ще живее дори по-малко от тях, дълбоко в душите си те бяха земни жители, привикнали на подчинение.

Ениус потупа Бел по рамото.

— Доктор Арвардан?

— Ваше превъзходителство? — отвърна Арвардан, но в гласа му се долавяше само огорчение.

— Шест часа мина.

Ениус очевидно не беше мигнал през тази нощ. Макар да бе оправдал Балкис, той все не можеше да повярва, че хората, които го обвиняват са безумци. Още по-трудно му беше да се съгласи, че са били манипулирани. Не откъсваше поглед от безшумния хронометър, отчитащ последните минути от живота на галактиката.

— Да — каза Арвардан. — Шест часа мина, а звездите все още светят.

— Все още ли вярвате във вашата теория?

— Ваше превъзходителство, — каза Арвардан — само след часове ще започнат да измират невинни жертви. В началото няма да им обърнат внимание. Всеки ден умират хора. След седмица умиращите ще са стотици, хиляди на ден. Много малка част от заболелите ще оздравяват. Никой няма да знае с какво се лекува тази странна болест. Един след друг отделните светове ще започнат да изпращат сигнали за помощ и съобщения за необяснима епидемия. До две седмици броят на тези планети ще нарасне до такава степен, че ще бъде обявено извънредно положение в близките сектори. След месец по-голямата част от галактиката ще се гърчи в желязната хватка на смъртоносната епидемия. До два месеца незасегнатите планети в галактиката едва ли ще надхвърлят двадесет. А след шест месеца галактиката ще бъде мъртва… Кажете ми сега, какво ще предприемете, когато започнат да пристигат първите съобщения? Почакайте, оставете на мен да предположа. Ще изпратите доклад, че епидемията може да е възникнала на Земята. Но с това няма да спасите никого. Ще обявите война на Древните. И това няма да помогне на умиращите. Ще изтриете всички земни жители от лицето на тази нещастна планета. Също безсмислено насилие… Има още една възможност — да станете посредник между вашия приятел Балкис и Галактическия съвет — по-точно оцелелите му членове. Може би дори ще имате честта да поднесете в краката на Балкис жалките остатъци от доскоро величествената Империя в замяна на антитоксина, който едва ли ще достигне навреме всички поразени от вируса светове, за да спаси заболелите човешки същества.