Айзък Азимов - Немезида

Сега той забеляза, че в писмото си Пит обръща повече внимание на младата дъщеря, отколкото на майката. Той подчертаваше това, че дъщерята проявява голям интерес към Еритро и, че ако пожелае да изследва повърхността на планетата, трябва да й бъде разрешено.

Какво означаваше това?

Ето я и нея. С четиринадесет години по-възрастна отколкото беше, когато отпътуваха. С двадесет години по-възрастна отколкото беше преди да срещне Крайл, в деня, когато двамата с нея отидоха във Фермерска Зона С и се изкачиха на ниво с по-слаба гравитация и тя се смя, когато той опита да направи плавно салтомортале, но се завъртя прекалено силно и падна по корем. (Всъщност той много лесно можеше да се нарани, тъй като, въпреки че усещането за тежест намаляваше, масата и инерцията не се променяха, което можеше да доведе до сериозни наранявания. За щастие не му се наложи да понесе такова унижение.)

Юджиния изглеждаше по-възрастна, но не беше напълняла много и косата й, която сега беше по-къса и права, изглеждаше по-обикновена, но беше запазила тъмнокафявия си цвят.

Когато тя се приближи към него, усмихната, той усети как сърцето му издайнически ускори ритъма си. Тя му подаде и двете си ръце и той ги пое.

— Сийвър, — каза тя, — аз те предадох и ужасно се срамувам.

— Предаде ли ме? Какво искаш да кажеш, Юджиния? — Наистина , какво искаше да каже? Да не би да намекваше за брака си с Крайл?

— Трябваше да мисля за теб всеки ден, — отговори тя. — Трябваше да ти изпращам вести, да ти съобщавам новините, да настоявам да те посетя.

— Вместо това, изобщо не си се сещала за мен!

— О, не съм чак толкова лоша. Мислех за теб от време на време. Някога не съм те забравяла . Дори за секунда не си го помисляй. Само че мислите ми не ме накараха да предприема нещо.

Дженар кимна. Какво можеше да каже? Той отвърна:

— Знам, че си била заета. А аз бях тук — далеч от очите и естествено далеч от сърцето ти.

— Не е така. Почти не си се променил, Сийвър.

— В това е предимството на двадесет години да изглеждаш по-възрастен и да имаш груби черти на лицето. След това изобщо не се променяш. С годините ставаш малко по-стар, а чертите ти малко по-груби. Но не толкова, че да има видима промяна.

— Стига. Нарочно говориш така, за да те съжаляват добросърдечннте жени. И в това не си се променил.

— Къде е дъщеря ти, Юджиния, казаха ми, че и тя ще дойде с теб?

— Тука е. Как иначе. Не мога да проумея защо, но Еритро е нейната представа за Рай. Отиде в квартирата ни, за да разопакова и подреди багажа. Тя е от този тип момичета. Сериозна. С чувство за отговорност. Практична. Изпълнителна. Притежава онези качества, които някой на времето нарече всички непривлекателни добродетели.

Дженар се засмя.

— Много добре ги познавам. Само да знаеше колко съм се старал на времето да развия поне един очарователен порок. Но така и не успях.

— Е, с годините човек започва да се нуждае от повече непривлекателни добродетели и по-малко очарователни пороци. Но защо се оттегли на Еритро за постоянно, Сийвър? Разбирам, че някой трябва да ръководи Купола на Еритро, но не вярвам да си единственият човек на Ротор, подходящ за тази работа.

— Всъщност, обичам да мисля, че е така, — каза Дженар. — В известен смисъл тук ми е приятно, а и от време на време ходя на Ротор за кратки почивки.

— И никога не си идвал да ме видиш?

— Ако аз съм в почивка, това не означава, че и ти си свободна. Предполагам, че откакто откри Немезида си много по-заета от мен. Но съм разочарован. Исках да се запозная с дъщеря ти.

— Ще се запознаеш. Казва се Марлейна. Всъщност, дълбоко в сърцето ми, тя е Моли, но не ми позволява да я наричам така. На петнадесет години е и не може да понася умалителното име и държи да я наричат Марлейна. Не се бой, ще я видиш. Всъщност, не исках да присъствува на първата ни среща. В нейно присъствие нямаше да можем спокойно да се отдадем на спомени.

— Искаш ли да се отдадем на спомени, Юджиния?

— За някои неща.

Дженар се запъна:

— Съжалявам, че Крайл не дойде с нас.

Усмивката замръзна на лицето на Инсиня.

— Само за някои неща, Сийвър. — Тя се обърна, отиде до прозореца и погледна навън. — Между другото, това място е доста голямо. Останах впечатлена от това, което видях. Ярки светлини. Истински улици. Големи сгради. Въпреки това, на Ротор почти не се говори за Купола, той почти не се споменава. Колко души живеят и работят тук?

— Различно. Има и спокойни и заети моменти. Имали сме до деветстотин души. В момента техният брой е петстотин и шестнадесет. Познавам всеки един от тях. Не е лесно. Всеки ден някой пристига, а друг си отива.