Айзък Азимов - Немезида

Инсиня се намръщи.

— Твоят проблем, Сийвър, е че имаш някакъв непреодолим импулс да виждаш доброто у всеки… и всичко. Не мога да приема твоята версия.

— Независимо от това, ще видиш, че не можем да се противопоставим на Марлейна. Тя ще постъпи така, както намери за добре, а тези, които се опитат да й попречат, ще останат тук, стенещи от болка или в безсъзнание.

— Но какво представлява тази форма на живот?

— Не знам, Юджиния.

— Това, което ме плаши най-много, е въпросът какво иска от Марлейна.

Дженар поклати глава.

— Не знам, Юджиния.

Те се спогледаха безпомощно.

Крайл Фишър гледаше замислено към ярката звезда.

Отначало тя беше прекалено ярка, за да може човек да я гледа. От време на време той хвърляше към нея по един поглед, след което пред очите му оставаше светло петно. Теса Уендел, изпаднала в отчаяние покрай развитието на събитията, му се скара и му каза, че ще си увреди ретината, така че той затъмни люка и по този начин яркостта на звездата стана поносима. Това превърна останалите звезди в едва видими блясъчета.

Ярката звезда, разбира се, беше Слънцето.

Никое човешко същество не беше виждало Слънцето от такова разстояние (освен роторианците по време на своето отпътуване от Слънчевата Система. Те бяха два пъти по-далеч от него, отколкото беше Плутон, така че то не се виждаше като кръг, а светеше подобно на звезда. Въпреки това яркостта му беше стотици пъти по-голяма от тази на пълна Луна, гледана от Земята и тази стократна яркост беше събрана в една ослепителна точка. Нищо чудно, че през незатъмнено стъкло човек не можеше да погледне директно към него без да примигва.

Оттук нещата бяха съвсем различни. По принцип в слънцето нямаше нищо странно. То беше прекалено ярко, за да го гледа човек и нямаше равно на себе си. Малката част от светлината, която атмосферата на Земята превръщаше в синева, бе достатъчна, за да заличи останалите звезди и дори там, откъдето те оставаха видими (на Луната например) Слънцето беше толкова по-ярко, че не можеше да става дума за сравнение.

Тук, в далечния космос, яркостта на слънцето беше толкова по-слаба, че даваше възможност за сравнение. Уендел каза, че оттук Слънцето е сто и шестдесет хиляди пъти по-ярко от Сириус, който беше второто по яркост видимо небесно тяло. Сигурно беше двадесет милиона пъти по-ярко от най-слабите звезди, които той можеше да види с просто око. Това сравнение правеше Слънцето още по-прекрасно, отколкото беше, когато излъчваше своята несравнима светлина на земното небе.

А и той нямаше друга работа, освен да гледа небето, тъй като „Свръхсветлинен“ буквално се влачеше. От два дена той се влачеше в небето със скоростта на обикновена ракета.

С тази скорост щяха да им бъдат необходими тридесет и пет хиляди години, за да достигнат Звездата Съсед — ако се движеха в правилната посока. А те не се движеха в правилната посока.

Това беше причината два дена по-рано Уендел да стане превъплъщение на самото отчаяние.

Преди това нямаха неприятности. Когато дойде време да преминат в хиперпространството, Фишър беше напрегнат, страхуваше се от евентуалната болка, от пронизващото жегване на агонията, от внезапното нахлуване във вечния мрак.

Нищо подобно не се случи. Всичко стана толкова бързо, че никой не усети нищо. Преминаването в хиперпространството и обратно стана за миг. Звездите премигнаха и неусетно промениха местата си.

Облекчението беше двойно.

Той не само че беше все още жив, но осъзна, че дори и да се беше случило нещо и да бе умрял, смъртта щеше да настъпи така внезапно, че нямаше да усети нищо. Просто щеше да е мъртъв.

Успокоението му беше толкова силно, че той не обърна внимание на факта, че Теса простена с болка и безпокойство, и с вик се втурна към машинното отделение.

Когато се върна, изглеждаше смачкана — външно всичко й беше наред, но изглеждаше вътрешно смазана. Очите й бяха обезумели и тя гледаше към Фишър с невиждащ поглед.

— Звездите не трябваше да променят местата си.

— Така ли?

— Разстоянието, което сме изминали, по-точно, което трябваше да изминем, не е достатъчно голямо. Само едно цяло и една трета милисветлинни години. Това е недостатъчно, за да се забележи промяна в местата на звездите с невъоръжено око. Но, — тя пое дълбоко дъх и потрепери, — можеше да бъде и по-лошо. Помислих, че сме допуснали грешка и сме изминали хиляди светлинни години.