Айзък Азимов: Космически скитник

Тези маси бяха популярни в ресторантите, тъй като след приключване на храненето бе необходимо само разширяване на границите на силовото поле с част от инча, за да бъдат унищожени полепналите по повърхността им трохи и капки. Едва след като събра трохите, Дейвид позволи на Гаспер да извърши това разширяване. Той свали предпазителя с едно докосване и после даде възможност на Гаспер да използува своя специален ключ. Мигновено се появи нова, абсолютно чиста повърхност.

— Почакайте за момент — каза Дейвид и погледна часовника си. После повдигна едно ъгълче на завесата. — Доктор Хенри — каза тихо той.

Високият слаб мъж на средна възраст, който седеше от петнадесет минути на масата на Дейвид, изненадано се огледа.

— Аз съм тук — усмихна се Дейвид и сложи пръст на устните си.

Д-р Хенри стана. Дрехите му стояха добре, а оредялата му коса грижливо прикриваше плешивината.

— Мили мой Дейвид, тук ли си вече? — попита той. — Мислех, че си закъснял. Нещо нередно ли има?

— Още един случай — отвърна Дейвид и усмивката изчезна от лицето му.

Доктор Хенри пристъпи зад завесата и погледна мъртвеца.

— Боже мой — промърмори той.

— Това е един от начините да се пробутва отровната марсианска слива — каза Дейвид.

— Изглежда ще трябва да затворим ресторанта — каза доктор Хенри, като свали очилата си и почисти стъклата им със силовия лъч на своя молив-чистач, преди да ги постави отново на носа си.

Гаспер отвори и затвори беззвучно устата си, подобно на риба.

— Изключено! — каза накрая приглушено той. — Това е гибел, абсолютна гибел!

— О, само за около час. Докато се махне тялото и се направи проверка на кухнята ви. Сигурно искате от нас да заличим позора от отравяне с храна ако можем и едва ли ще искате да се пазарим в присъствието на посетителите.

— Много добре. Ще се погрижа ресторантът да остане на ваше разположение, но ще ви помоля за един час отсрочка, за да могат присъствуващите да завършат вечерята си. Надявам се, че на случката няма да бъде дадена гласност.

— Уверявам ви. — Покритото с бръчки лице на д-р Хенри изразяваше безпокойство. — Дейвид, свържи се, ако обичаш, със Залата на Съвета и помоли да ме свържат с Конуей. Ние имаме определена процедура в такива случаи. Трябва да знае какво да прави.

— Необходимо ли е присъствието ми? — внезапно се намеси Форестър. — Не се чувствувам добре.

— Кой е този, Дейвид? — попита д-р Хенри.

— Приятелят на мъртвеца. Казва се Форестър.

— О, съжалявам, мистър Форестър, но ще трябва да боледувате тук.

Ресторантът беше студен и отблъскващ в своята празнота. Мълчаливи детективи влизаха и излизаха.

Те прегледаха кухнята атом по атом. Сега бяха останали само д-р Хенри и Дейвид, седнали в една празна ниша. Нямаше осветление и обемните телевизори на всяка маса бяха просто мъртви стъклени кубове.

— Нищо няма да научим — поклати глава доктор Хенри. — От опит го знам. Не така планирахме да протече честването ти. Съжалявам, Дейвид.

— Има време — ще го отпразнуваме. В писмата си споменаваше за тези случаи на отравяния с храна, така че бях подготвен. Поне усещах, че е необходима голяма секретност. Но можех да бъда и по-дискретен, ако знаех.

— Не, няма полза. Не можем да скрием тази неприятност. Малко по малко изтича информация. Хората виждат как някои умират, докато се хранят, а после чуват и за други случаи. И то — все при хранене. Работата е лоша и ще става все по-лоша. Е, утре, когато докладвам на Конуей, ще говорим повече по този въпрос.

— Чакай! — извика Дейвид и погледна дълбоко в очите на стария мъж. — Има нещо, което те безпокои повече от смъртта на хиляда души. Кое е то?

— Страхувам се, Дейвид — въздъхна д-р Хенри, — че Земята е в голяма опасност. По-голямата част от Съвета не вярва, а Конуей се колебае, но аз съм сигурен, че отравянето с храна е брутален опит за установяване на контрол над земната икономика. Досега обаче нямаме абсолютно никаква информация как точно се извършва отравянето и откъде иде заплахата. Научният съвет е напълно безпомощен.

Председателят на Научния съвет Хектор Конуей стоеше до прозореца в апартамента си на най-горния етаж от кулата на Съвета, издигаща се в северните предградия на Международния град.

Светлините на града започваха да блещукат в ранния полумрак. Скоро по улиците му щяха да се впуснат оживени потоци от хора, а когато светнеха прозорците сградите щяха да заприличат на бижута. Насреща се виждаха куполите на конгресните зали със сгушената между тях резиденция на правителството.