Айзък Азимов - Голямото слънце на Меркурий

— Тогава какво решаваш? — попита нетърпеливо Бигман.

— Засега нищо, освен че трябва да си лягаме — отвърна Лъки.

Той оправи леглото си и отиде в банята. Бигман погледна след него и сви рамена.

Скот Майндс седеше в леглото, когато на следващата сутрин Лъки и Бигман влязоха в стаята му. Беше бледен и изглеждаше уморен.

— Здравейте — поздрави ги той. — Карл Гардома ми каза какво се е случило. Не можете да си представите колко съжалявам.

Лъки отмина безмълвно тези негови думи.

— Как се чувствувате? — попита го той.

— Изтощен, но добре, ако разбирате какво искам да кажа. Ще бъда на вечерята, която дава Пивърейл.

— Разумно ли е това?

— Не искам да оставя Ъртейл да командва парада там, разказвайки на всеки, че съм луд — каза Майндс и на лицето му се изписа омраза. — Или пък доктор Пивърейл, по същата причина.

— Съмнява ли се доктор Пивърейл във вашия здрав разум? — попита тихо Лъки.

— Ами… вижте, Стар, откакто инцидентите започнаха да стават тежки, наблюдавам Огряната от Слънцето страна от един малък ракетен скутер. Длъжен съм. Този проект е мой. Досега аз… аз два пъти виждах нещо.

Майндс направи пауза.

— Какво виждахте, доктор Майндс? — подкани го да продължи Лъки.

— Бих желал да го определя със сигурност. Но виждах нещото само от разстояние. То се движеше и приличаше на човек. Беше в скафандър. Но знаете ли, той не приличаше на нашите специално изолирани скафандри. Изглеждаше по-скоро като обикновен скафандър от обикновен метал, разбирате ли?

— Не се ли опитахте да го доближите?

— Да, но го изгубих. Снимките също не показаха нищо. Само светли или тъмни петна, които можеха да бъдат каквото и да е. Но това нещо се движеше под палещите лъчи на Слънцето, сякаш не го беше еня за горещината и радиацията. Дори понякога се спираше по няколко минути неподвижно на слънцето. Това ме поболя. Не е ли странно? Имам предвид това, че се спираше. Никой не стои неподвижно там. Въпреки топлоизолиращия скафандър човек гледа да си свърши работата по възможно най-бързия начин и да се махне оттам. В близост до терминатора горещината не е така силна, но все пак има радиация. Няма защо да се излагаш без нужда на нея. Топлоизолиращите скафандри не са съвършена защита срещу гама-лъчите. Ако трябва да стоите неподвижно, отивате в сянката на някоя скала.

— Как си обяснявате всичко това?

— Не мисля, че нещото е човек — отвърна Майндс с глас, който бе спаднал до шепот.

— Да не искате да кажете, че е двукрак призрак? — попита внезапно Бигман, преди Лъки да му попречи.

Но Майндс само поклати глава.

— Употребих ли този израз на повърхността? — попита той. — Сякаш си спомням… Не, мисля, че е меркурианец.

— Какво? — извика Бигман. Гласът му прозвуча така, сякаш според него това е още по-лошо.

— Кой друг би могъл да издържи на слънчевата радиация и на горещината?

— Защо му е тогава скафандър? — попита Лъки.

— Е, това не зная — отвърна Майндс и в очите му се появи безпокойство. — Но все пак е нещо. След като се върнах в купола, установих че се знае на кое място е бил по това време всеки скафандър и всеки човек. Доктор Пивърейл няма да позволи организирането на експедиция за сериозно търсене. Твърди, че ни липсвала подходяща екипировка.

— Казахте ли му същото, което казахте и на мен?

— Сигурен съм, че ме взема за луд. Смята, че виждам отражения и си въобразявам, че са хора. Но случаят не е такъв, Стар!

— Свързахте ли се с Научния съвет? — попита Лъки.

— Как бих могъл? Доктор Пивърейл нямаше да ме подкрепи. Ъртейл щеше да каже, че съм луд и те щяха да уважат неговото мнение. Кой би ме чул?

— Аз — отвърна Лъки.

Майндс се надигна рязко в леглото и протегна ръка, сякаш да улови ръката на Лъки, но после я отдръпна.

— Тогава вие ще го изследвате, нали? — попита той със задавен глас.

— Ще го изследвам, но по свой начин — обеща Лъки.

Другите бяха насядали вече край банкетната маса, когато пристигнаха Лъки и Бигман. Сред шумните поздрави при тяхното влизане и започналите представяния имаше очевидни признаци, че събирането не е от най-приятните.

Д-р Пивърейл седеше на председателското място. Тънките му устни и хлътналите бузи потрепваха. Той трудно поддържаше достолепен вид. Вляво от него се намираше широкоплещестата фигура на Ъргейл. Беше се облегнал назад в креслото, а дебелите му пръсти си играеха с чашата пред него.

В дъното на масата седеше Скот Майндс, който изглеждаше млад и уморен. Гледаше Ъртейл с чувство на гневно безсилие. До него беше д-р Гардома със замислен и угрижен поглед, сякаш готов да се намеси, в случай че Майндс си изпусне нервите.