Айзък Азимов - Фондацията

— Не твърдя нищо. Но искам да попитам нещо. Разполага ли Сиуена с атомна енергия? Почакайте, зная, че познават теоретично атомната енергия. Имам предвид дали притежават запазени генератори, или те са били разрушени при неотдавнашните грабежи?

— Да ги разрушат ли? О, не. Половината планета ще бъде унищожена, преди да се докосне и най-малката централа. Те са незаменими и осигуряват мощта на флотата. — Той продължи почти с гордост. — Ние притежаваме най-големите и най-добрите генератори?

— В такъв случай как трябва да постъпя, ако искам да видя тези генератори?

— Никак! — отговори решително Бар. — Не ще успеете да се доближите до военен център, без веднага да ви застрелят. Никой не може. Сиуена все още е лишена от граждански права.

— Искате да кажете, че всички централи са във властта на военните?

— Не. Има малки градски централи, които отопляват и осветяват жилищата, дават енергия за превозните средства и така нататък. Но и там положението е същото. Те се управляват от техниците.

— Какви са те?

— Специализирана група, която надзирава централите. Длъжността им е наследствена, младите се обучават в професията чрез чиракуване. Строго чувство за дълг, чест и така нататък. Никой освен техник не може да влезе в централа. — Разбирам.

— Не твърдя обаче — добави Бар, — че не е имало случай, когато техници са били подкупвани. Във време, когато за петдесет години се изреждат девет императори и седем от тях падат убити, когато всеки космически капитан се домогва да узурпира поста вицекрал, а всеки вицекрал — да стане император, предполагам, че дори някой техник може да стане жертва на парите. Но това ще изисква доста голяма сума, а аз не притежавам нищо. Вие имате ли?

— Пари ли? Не. Но винаги с пари ли се подкупва?

— С какво друго, щом като парите купуват всичко?

— Има доста неща, които парите не могат да купят. А сега ще ви бъда благодарен, ако ми кажете къде е най-близкият град с една от централите и как да стигна дотам.

— Почакайте! — Бар разпери тънките си ръце. — Закъде бързате? Бяхте при мен, но аз не задавам никакви въпроси. В града, където жителите все още ги наричат бунтовници, първият войник или пазач, който чуе произношението ви и види дрехите ви, ще ви спре.

Той се изправи и от тъмните недра на един стар долап извади някаква книжка.

— Паспортът ми — подправен е. С него избягах. — Постави го в ръката на Малоу и прегъна пръстите му над него. — Описанието не отговаря, но ако го покажете, има голяма вероятност никой да не се вгледа в него.

— А вие? — Вие ще останете без паспорт. • Старият изгнаник вдигна цинично рамене.

— Какво от това? И още едно предупреждение. Дръжте си езика зад зъбите! Произношението ви е варварско, изразявате се особено и от време на време вмъквате най-изумителни архаизми. Колкото по-малко говорите, толкова по-малко подозрения ще си навлечете. А сега ще ви обясня как да стигнете до града…

Пет минути по-късно Малоу беше вече на път.

Но преди да си тръгне окончателно, все пак се върна веднъж, само за миг, до къщата на стария патриций. А когато рано на другата сутрин Онум Бар излезе в малката си градина, видя в краката си някаква кутия. Съдържаше храни, концентрирани продукти, каквито се намират на борда на всеки космически кораб, чужди по вкус и приготвление.

Но бяха качествени и траеха дълго.

Техникът беше нисък и кожата му лъщеше от добре поддържаната пълнота. Имаше обръч от коса и през него се розовееше черепът му. Пръстените по ръцете му бяха дебели и тежки, дрехите му — ароматизирани и той беше първият човек, видян от Малоу на планетата, който не изглеждаше гладен. Техникът присви раздразнено устни.

— Е, човече, по-бързо. Чакат ме важни дела. Приличате ’ ми на чужденец… — Той сякаш преценяваше явно несиуенските дрехи на Малоу и по клепачите му личеше, че храни значителни подозрения.

— Не съм от този край — поде спокойно Малоу, — но това не е от значение. Вчера имах честта да ви изпратя един малък подарък…

— Получих го — вдигна нос техникът. — Интересна дреболия. Понякога мога да я използвам.

— Имам и други, по-интересни подаръци. На доста по-високо ниво.

— Охо? — Техникът замислено удължи възклицанието. — Струва ми се, вече виждам накъде клони разговорът; случвало се е и преди. Ще ми дадете някоя и друга дреболия. Няколко кредита, може би палто, второкачествени бижута; всичко, което дребнавата ви душица може да сметне за достатъчно, за да подкупите някой техник. — Долната му устна се издаде войнствено напред. — И зная какво искате в замяна. И други са стигали до същата блестяща идея. Искате да ви приемем в нашия клан. Да ви научим на тайните на атомната енергия и как да се грижите за машините. Мислите си, че тъй като вие, сиуенски кучета — и вероятно се правите на чужденец за по-сигурно, — бивате наказвани всеки ден заради бунта ви, ще успеете да избегнете каквото сте си заслужили, като се прикриете с привилегиите и закрилата на гилдията на техниците. — Малоу понечи да заговори, но техникът внезапно повиши глас и завика. — А сега се махайте, преди да съм съобщил името ви на префекта на града. Нима мислите, че ще изменя на дълга си? Може би щяха да го сторят сиуенските предатели преди мен! Но сега си имате работа с по други хора. Галактиката ми е свидетел, чудя се, защо още в този миг не ви убия сам с голите си ръце.