Айзък Азимов: Фондация и Империя

— Но ако те следват Селдъновия план, тогава би трябвало да разбият Мулето!

— А! — слабото лице на Еблинг Майс придоби замислено изражение. — Пак ли това? Втората Фондация е нещо по-сложно от първата. Нейната комплексност е много по-голяма, а следователно — и възможността й за грешки също. Виж, ако Втората Фондация не може да победи Мулето, това е лошо — наистина лошо. Тогава вероятно би настанал краят на човешката раса като такава.

— Не!

— Да! Ако потомството на Мулето наследи мозъчната му способност… Разбираш ли? Хомо сапиенс няма да оцелее. Ще се появи нова доминираща раса — някаква нова аристокрация, която ще използва човеците от хомо сапиенс като роби, защото са низша раса. Не е ли така?

— Така е.

— А ако случайно Мулето не основе династия, той все пак ще основе изопачена нова Империя, подчинена единствено на неговия мозък. Тя ще умре заедно с него и Галактиката ще се върне на нивото, на което е била, преди той да се появи. С изключение на това, че там повече няма да има фондации, които да породят истинската стабилна Втора Империя. Това пък ще означава хиляди години варварство. Което е все същото!

— Какво можем да направим? Можем ли да предупредим Втората Фондация?

— Трябва да го направим или те ще влязат в капана поради невежеството си. Не бива да го допускаме, само че няма начин да ги предупредим!

— Няма начин ли?

— Нямам представа къде са разположени те! Те са на „другия край на Галактиката“, но това е всичко, което се знае, а там има сигурно милиони планети, които са могли да бъдат избрани.

— Но, Еблинг, нима в тях не казват… — тя посочи към филмите, които покриваха масата.

— Не, не го правят! Или поне не там, където мога да го открия — все още! Секретността сигурно значи нещо. Трябва да има причина… — объркването се върна в очите му. — Бих искал да си тръгнеш! Загубих достатъчно време, а ни остава малко, много малко… — той се обърна, раздразнен и намръщен.

Магнифико внимателно се доближи до тях.

— Съпругът ти си е у дома, моя лейди!

Еблинг Майс не забеляза палячото. Беше се върнал към проектора си.

Същата вечер Торън, след като изслуша Байта, каза:

— Мислиш ли, че наистина е добре? Че не е… — той се поколеба.

— Добре е, Тори! Вярно, че е болен… Промяната, която е станала с него, загубата на тегло, начинът, по който общува, го доказват. Но що се отнася до Мулето, Втората Фондация или въобще това, върху което работи, можеш да му вярваш! Майс е ясен и чист като небето в свободния космос. Знае за какво говори. Аз му вярвам!

— Тогава има надежда?! — това беше наполовина въпрос.

— Не съм съвсем уверена. Може би — да, може би — не. Затова аз вече нося със себе си бластер! — блестящото оръжие беше в ръката й. — За всеки случай, Тори, за всеки случай!

— За в случай на какво?

Байта почти истерично се изсмя.

— Няма значение. Може би и на мен малко ми хлопа дъската — като на Еблинг Майс!

По това време Майс имаше само седем дни живот и тези седем дни бързо прелетяха един след друг.

Торън беше изпаднал в някакъв унес. Топлите дни и пълната тишина го бяха довели до летаргия. Струваше му се, че всичко живо е загубило своята активност и се е потопило в безкрайното море на хибернацията.

Майс живееше свой скришен живот, чиито резултати не се виждаха и никой нямаше представа за тях. Той се беше барикадирал и нито Торън, нито Байта го бяха мяркали. Единствено курсовете на палячото нагоре и надолу бяха доказателство за неговото съществуване. Магнифико — тих и замислен — се промъкваше на пръсти, разнасяйки подноси с храна, мълчаливо присъстваше в мрака и наблюдаваше.

Байта все повече и повече се превръщаше в своя сянка. Жизнерадостта й изчезна, също както и самоувереността. Все повече се затваряше в себе си с грижите си и когато веднъж Торън изненадващо се приближи до нея и докосна бластера й, тя бързо го измъкна, насилвайки се да се усмихне.

— Какво правиш с това нещо, Байт?

— Просто го нося. Да не е престъпление?

— Може направо да ти отнесе главата!

— Е, ще я отнесе и толкова! Няма да е голяма загуба!

Семейният живот беше научил Торън, че е безполезно да се спори с жени, така че той сви рамене и я остави на мира.

Последния ден Магнифико дотича задъхан и се вкопчи в тях изплашено.

— Ученият доктор ви вика. Той не е добре!

Майс наистина не беше добре. Лежеше в леглото си, с необичайно разширени и блестящи очи. Беше мръсен и неразпознаваем.

— Еблинг! — извика Байта.