Айзък Азимов - Фондация и Империя

Райъс се засмя.

— Продължавайте!

Бар запази гневно мълчание за кратко, после бързо попита:

— Получихте ли отговор от Императора?

Човекът срещу него извади цигара от контейнера до главата си, пъхна края на филтъра между устните си и внимателно я запали. После рече:

— Питате относно молбата ми за подкрепление? Отговорът дойде, но това не е нищо повече освен отговор.

— Без кораби.

— Точно така. Очаквах нещо подобно. Честно казано, патриций, не трябваше да се плаша от вашите теории и да моля за помощ. Това далеч не ме представи в най-добрата светлина.

— Наистина ли?

— Да. Корабите са нещо като награда. Гражданските войни от последните два века са погълнали повече от половината от Великия флот, а онова, което е останало от него, е несигурно и остаряло. Знаете, че звездолетите, които строим сега, не струват нищо. Съмнявам се, че някъде в Галактиката има човек, способен да построи хиператомен двигател като първите.

— Знам! — каза сиуенианинът. Погледът му беше замислен. — Не знаех обаче, че Вие го знаете! Та значи Негово Императорско Величество не е изпратил кораби… Психоисторията можеше да го предскаже. Всъщност тя го направи. Бих казал, че мъртвата ръка на Хари Селдън спечели рунда.

Райъс отговори късо.

— Имам достатъчно звездолети. Вашият Селдън не е спечелил нищо. Стане ли ситуацията по-напечена, тогава ще намерим повече кораби. А и засега Императорът не знае цялата история…

— Сериозно? Какво му разказахте?

— Ами… Вашите теории! — Райъс сви устни. — Историята е, при цялото ми уважение към Вас, малко пресилена… Ако развоят на събитията я оправдае и ми даде доказателства, тогава — но само тогава — ще бъда изправен пред смъртна опасност. И освен това… — Райъс закрачи из стаята, — освен това тази историйка, неподкрепена с факти, няма необходимия аристократичен привкус, за да бъде удостоена с вниманието на Негово Императорско Величество.

Старият патриций се усмихна в отговор.

— Знаел си, че ако му кажеш как августейшият му трон е заплашен от шайка варвари, населяващи Периферията, е невъзможно той да повярва и да оцени сведенията. Значи ти просто не си чакал нищо от него.

— Освен ако смяташ специалния пратеник за нещо…

— И защо специален пратеник?

— Това е стар обичай. Пряк представител на короната присъства на всеки военен поход, който е под покровителството на правителството.

— Защо?

— Така се запазва символът на императорското водачество. Освен това пратеникът има за задача да проверява верността на генералите, макар че не винаги успява в това отношение.

— Този пратеник ще ви създава големи неудобства генерале! Имам предвид намесата на външния авторитет.

— Не се съмнявам в това — Райъс слабо се изчерви — Но не би могло да се избегне…

Приемникът на ръката на генерала тихо избръмча когато цилиндричният комуникатор помръдна в гнездото си. Райъс го завъртя.

— Чудесно! Най-сетне!

Дакъм Бар въпросително повдигна вежди.

— Знаете, че заловихме един от търговците — каза Райъс. — Жив и с кораба му в добавка.

— Чух да се говори за това.

— Е, вече са го доставили тук и ще го видим след минута. Останете, патриций! Искам да присъствате на разпита. Всъщност, за това Ви повиках днес. Вие можете да се усетите там, където аз пропускам нещо важно

Вратата сигнализира и щом генералът я докосна, потъна в стената. Мъжът, който стоеше на прага, бе слаб и брадясал, облечен в късо палто от мек лек пластик с качулка, която стигаше почти до носа му, Ръцете му бяха свободни.

Той влезе нехайно и се огледа така, сякаш пресмяташе стойността на вещите в помещението. Поздрави генерала с леко вдигане на ръка и късо кимване.

— Името ти? — грубо попита Райъс.

— Лейтън Девърс — търговецът пъхна палци в широкия си безвкусен колан. — Ти ли си шефът тук?

— Ти търговец от Фондацията ли си?

— Точно така. Слушай, ако ти си шефът, по-добре кажи на наемниците си да оставят на мира стоката ми.

Генералът вдигна глава и хладно огледа затворника.

— Отговаряй на въпросите ми и не раздавай заповеди.

— Добре, съгласен съм. Само че едно от момчетата ти вече си проби двуфутова дупка в гърдите, като си набута пръстите не където трябва.

Райъс се обърна обвинително към придружаващия лейтенант.

— Истината ли казва този човек? Вранк, ти докладва, че няма жертви!

— Нямаше, сър! — лейтенантът говореше тежко и сковано. — Но тогава! После претърсвахме кораба и открихме много инструменти с неясни функции, за които затворникът твърдеше, че са негова стока. Един от тях светна, когато го докоснаха, и войникът, който го държеше, умря.