Айзък Азимов - Фантастично пътешествие II - Направление — мозъка

— Албърт Джонас Морисън — отвърна той и двамата тръгнаха към самолета, и към малката група, очакваща да провери самоличността му.

Морисън седна до прозореца на самолета, напрегнат и изтощен. Загледа се надолу, докато земята бързо отминаваше на изток. Обедът, състоящ се основно от херинга и варени картофи, успокои тялото, но не и духа му.

Нима след вчерашното пътешествие в кръвоносната система и мозъка завинаги щеше да се опасява от някаква надвиснала беда? Никога ли вече нямаше да възприема Вселената приятелски? Никога ли вече нямаше да ходи из нея със спокойното съзнание, че никой и нищо не му желае злото?

Или просто не беше успял да се възстанови?

Разбира се, разумът му говореше, че все още има причини да не се чувства в пълна безопасност. Все още под самолета се простираше съветска земя.

Дали все още имаше време за съюзника на Конев в Москва, който и да беше той, да изпрати самолети по петите на шведите? Имаше ли достатъчно власт да го направи? Дали фараонските колесници нямаше да полетят във въздуха и да продължат преследването?

За миг сърцето му спря, щом наистина видя в далечината един самолет, след това друг.

Обърна се към стюардесата, която седеше от другата страна на пътеката. Не се наложи да я пита. Очевидно тя прочете правилно притесненото му изражение.

— Самолети на федерацията — поясни тя. — Напуснахме съветска територия. Самолетите са с шведски екипаж.

След като преминаха над Ламанша, към ескорта се присъединиха американски самолети. Поне беше сигурен, че е в безопасност от колесниците.

Но мислите не му даваха покой. Ракети? Дали някой наистина би предприел военно действие? Опита се да се успокои. Никой в Съветския съюз, дори и президента им, не би предприел подобен ход без консултации, а те щяха да отнемат часове, може би дни.

Няма да има ракети.

И все пак едва когато самолета се приземи в покрайнините на Вашингтон, Морисън си позволи да почувства, че всичко е свършило и вече е в безопасност в родината си.

Беше събота сутринта и Морисън си почиваше. Погрижи се за естествените си нужди. Закуси и се изми. Дори беше отчасти облечен.

Сега лежеше по гръб на леглото, с ръце под главата си. Навън беше облачно, а прозорецът беше само наполовина прозрачен, защото желаеше да остане сам. В часовете след като слезе от самолета и го докараха в настоящото му скривалище, край него имаше достатъчно официални лица, за да го накарат да се чуди дали в Съединените щати е по-добре, отколкото беше в Съветския съюз.

Докторите най-накрая завършиха изследванията си, първите въпроси бяха задавани дори по време на вечерята и най-накрая го оставиха да спи в стая, намираща се в нещо, напомнящо крепост, заради сигурността му.

Е, поне не го очакваше миниатюризация. Тази мисъл беше достатъчна, за да го успокои.

Сигналната лампа на вратата премигна и Морисън се присегна над главата си, за да натисне бутона, който правеше вратата прозрачна само от неговата страна. Физиономията беше позната и Морисън натисна друг бутон, който позволяваше вратата да бъде отворена отвън.

Влязоха двама мъже. Заговори човекът с познатата физиономия:

— Надявам се, че ме помните.

Морисън не помръдна от леглото. Сега беше центъра, около който се въртеше всичко и искаше да се възползва от привилегиите на положението си. Просто вдигна ръка за поздрав и отговори:

— Вие сте агента, който искаше да отида в Съветския съюз. Родано, нали?

— Да, Френсис Родано. А това е професор Робърт Дж. Фраяр. Предполагам, че го познавате.

Морисън се поколеба, след това учтиво свали краката си от леглото и се изправи.

— Здравейте, професоре. Познавам ви, разбира се. Доста често съм ви виждал по холовизията. Приятно ми е да се запознаем лично.

Фраяр, един от „видимите“ учени, чиито снимки по холовизията го бяха направили известен по целия свят, се усмихна слабо. Имаше кръгло лице, бледосини очи, очевидно постоянна гънка между веждите, червеникави бузи, яко тяло и навика постоянно да се оглежда неспокойно.

— Вие, както разбирам, сте Албърт Джонас Морисън.

— Точно така — отвърна спокойно Морисън. — Мистър Родано ще го потвърди. Моля, седнете и ме извинете, че ще остана легнал. Ще ми е нужна около година, за да си почина.

Двамата посетители се разположиха на широкия диван и се наклониха към Морисън. Родано се усмихна нерешително.

— Не мога да ви обещая толкова дълга почивка, д-р Морисън. Поне засега. Между другото, получихме съобщение от Ешби. Помните ли я?