Айзък Азимов: Братчето

— Не говоря за биологично дете — отвърна тя. — Можем да си вземем робот за братче на Чарли.

Никога не съм очаквал да чуя подобно нещо, повярвайте ми. Не си падам по роботите. Нито пък някога съм имал. Според мен всеки робот означава един човек по-малко. Ние сме свидетели как светът им се дава в ръцете. Просто още един начин да се унищожи човечеството, ако питате мен.

Затова рекох на Джози:

— Не ставай смешна.

— Не се шегувам — отвърна тя съвсем сериозно. — Има нов модел. Предназначението му е да бъде приятел на децата и другарче в игрите им. Не е скъп, а запълва една естествена потребност. Когато все повече хора имат само по едно дете, да се даде на това единствено дете братче или сестриче е наистина нещо ценно.

— Може и да е така за другите деца, но не и за Чарли — казах аз.

— Напротив, именно за Чарли. Иначе никога няма да се научи как да се държи с хората. Расте съвсем самичък. Няма да разбере вземането-даването в живота.

— Той няма да дава. Той е човек, който ще взема. Ще взема власт, ще заема положение, той ще казва на хората какво да правят… И ще си има собствени деца, може би три дори.

Навярно сте още твърде млад, за да почувствате това, господин следователю, но ако имате едно-единствено дете, ще откриете, че все още имате шанс за друго, когато на вашето дете се роди дете. Бях сигурен, че преди да умра ще видя още едно дете, навярно даже две. Щяха да са на Чарли, но докато житейските ни пътища се припокриваха, щях да ги чувствам като свои.

Джози обаче не можеше да мисли за друго освен за този робот. Пресмяташе вноските по изплащането. Спря се на възможността да наеме един за една година, нещо като пробен период. Знаете как стават тези работи — човек в крайна сметка трябва да запази мира.

Отстъпих.

— Добре — рекох, — но ти ще отидеш да го избереш и по-добре го вземи под наем. …И ти го плащаш.

Помислих, че роботът я щеше да досажда, я нямаше да работи добре и навярно щяхме да го върнем.

Той дойде вкъщи с придружителите си, дори не бе опакован. Би трябвало да кажа „то“, но Джози настояваше да го наричаме „той“, за да изглеждал повече като братче на Чарли. После ми стана навик.

Беше „робот-братче“ — така го обозначаваха. Нарекохме го просто „Хлапето“. Де да знам, че този тип роботи се радвали на растяща популярност. Не знам какво им става на хората, че приемат подобни неща.

И ние също го приехме. Или най-малкото аз. Джози пък бе очарована. Моделът, който бяхме взели бе доста добър, трябва да призная. Изглеждаше почти като човек, все се усмихваше и имаше приятен глас. На вид бе като петнадесетгодишно момче, дребно на ръст петнадесетгодишно момче. Това не бе много лошо, тъй като Чарли бе доста едър, макар и само десетгодишен.

Хлапето бе малко по-високо от Чарли и разбира се, по тежко. Знаете, че в него има кости от титан и какво ли още не, както и ядрен микрореактор, осигуряващ десет години работа без замяна.

Речникът му също бе добър и се държеше много учтиво. Джози бе направо прехласната.

— Мога да го използвам за домакинската работа — заяви тя. — Ще ми помага.

— Не бива — отвърнах аз. — Взела си го на Чарли и това означава, че той е на Чарли. Не му го отнемай.

Разсъждавах, че ако Джози го вземе и го превърне в слугиня, после никога няма да разреши да го върнем. Чарли, от друга страна, можеше да не го хареса или да му се насити след известно време и тогава бихме могли да се оттървем от него.

Чарли обаче ме измами. Хареса Хлапето.

Но както знаете, това бе обяснимо. В крайна сметка Хлапето бе предназначено да бъде братче, така че бе съвсем подходящо за Чарли. Оставяше Чарли да води, както подобава на по-голям брат. Подчиняваше се на онези три закона. Не мога да ги цитирам, но на вас ви е известно какви са. Не можеше по никакъв начин да причини вреда на Чарли и трябваше да изпълнява всичко, което кажеше Чарли, затова по някое време започнах да си мисля, че всичко е наред.

Имам предвид, че Чарли винаги печелеше, когато играеха. Така се и очакваше. А Хлапето никога не се сърдеше. Създаден бе да губи. Понякога Чарли риташе Хлапето, както правят децата, нали знаете. Едно дете винаги побеснява за нещо и си го изкарва на друго дете. Децата винаги го правят. Естествено, от това побесняват родителите на другото дете и от време на време трябваше да казвам на Чарли да не прави така, а това някак си го притесняваше. Губеше дар слово.

Е, с Хлапето можеше да го прави. И защо не? Не можеше да го нарани. Хлапето беше направено от пластмаса и метал и кой знае от какво още. Колкото и да изглеждаше като човешко същество, то не беше нещо живо. Не можеше да усеща болка.