Исабел Алиенде - Кралството на златния дракон

Следобед имаше театрални представления на актьори с маски, акробати, жонгльори и фокусници. Групи девойки представиха традиционните танци, докато най-добрите атлети премериха сили в нещо подобно на фехтовка и в някакъв вид напълно непознато за чужденците бойно изкуство. Изпълняваха смъртоносни скокове и се движеха с такава удивителна бързина, че сякаш прелитаха над главите на противника си. Никой не успя да надвие някакъв строен и красив младеж, гъвкав и свиреп като пантера. Уанджи осведоми гостите си, че това бил един от синовете на краля, но не избраника, който следвало да го наследи. Момчето притежавало заложби на боец, държало винаги да спечели, обичало аплодисментите, било нетърпеливо и властно. С една дума не притежавало качествата, за да стане мъдър владетел.

Когато слънцето залезе, песента на щурците се сля врявата на празненството. Пламнаха хиляди факли и лампи с хартиени абажури.

Сред въодушевената тълпа се разхождаха множество предрешени. Всички маски бяха истинско произведение на изкуството: до една различни, боядисани в злато и ярки цветове. Надя забеляза, че изпод някои от маските стърчат черни бради, а мъжете в Забраненото кралство се бръснеха най-старателно. Никой не ходеше с обрасло лице — считаше се за нехигиенично. Тя оглеждаше околните известно време и й направи впечатление, че брадатите индивиди не взимат участие в празника като всички останали. Тъкмо се канеше да сподели наблюденията си с Александър, когато той се приближи към нея обезпокоен.

— Погледни добре онзи човек там, Орлице — каза й той.

— Къде?

— Зад фокусника, който хвърля горящи факли във въздуха. Онзи с тибетския кожен калпак.

— Какво той? — запита Надя.

— Да се приближим незабелязано, за да го огледаме отблизо — предложи Александър.

Когато успяха да се промъкнат до там, иззад маската ги пронизаха две светли и безизразни зеници: това бяха очите на Текс Армадильо, не можеха да ги сбъркат.

— Как ли се е озовал тук? Не беше в нашия самолет, а следващият полет е след пет дни — зачуди се Александър след като се отдалечиха.

— Мисля, че той не е сам, Ягуар. Дали ония с брадатите маски не са от Сектата на Скорпиона? Наблюдавах ги и ми се струва, че кроят някакъв план.

— Ако забележим нещо подозрително, ще предупредим Кейт. Засега няма да ги изпускаме от очи — каза Александър.

За тържествата бе пристигнало от Китай семейство майстори на фойерверки. Щом слънцето се скри зад хълмовете, нощта настъпи внезапно и температурата спадна, но празникът продължи. В този миг небето просветна и тълпите по улиците посрещнаха с викове на учудване изумителните огньове на китайците.

Имаше толкова много хора, че нямаше къде игла да падне. Надя, навикнала на тропическия климат в родното си село Санта Мария де ла Лювия, трепереше от студ. Пема й предложи да я придружи до хотела, за да се облече по-топло, и двете се отдалечиха заедно с Бороба, пощуряла от пукотевицата на фойерверките; Александър остана да наблюдава Текс Армадильо отдалеч.

Надя беше благодарна на Кейт Колд, задето се бе сетила да й купи топли дрехи. Зъбите й тракаха, също като на Бороба. Тя облече най-напред маймуната с бебешката грейка, а после сама обу панталони, дебели чорапи, ботуши и яке пред развеселения поглед на Пема, която се чувстваше идеално в лекия си копринен саронг.

— Да вървим! Пропускаме най-хубавото от празника! — възкликна тя.

Двете излязоха тичешком на улицата. Луната и водопадите от пъстроцветни звезди на китайците озаряваха нощта.

— Къде са Пема и Надя? — попита Александър, давайки си сметка, че бяха тръгнали преди повече от час.

— Не съм ги виждала — отвърна Кейт.

— Отидоха до хотела, за да се облече Надя, но вече трябваше да са тук. Отивам да ги търся — реши Алекс.

— Ще дойдат, няма къде да се загубят — каза баба му.

Александър не откри момичетата в хотела. Два часа по-късно всички бяха доста загрижени, защото от доста време никой не ги бе срещал сред празнуващите. Водачът, Уанджи, взе на заем велосипед и тръгна към къщи с надеждата, че Пема може би е завела Надя там, но малко след това се завърна притеснен.

— Изчезнали са! — развика се той.

— Не може да им се случи нищо лошо. Нали сам казахте, че това е най-безопасната страна в света! — успокои го Кейт.

В този час на улицата вече бяха останали много малко хора: неколцина закъснели студенти и жените, които почистваха отпадъците и останалата храна по масите. Във въздуха се носеше смесена миризма на цветя и барут.