Тодор Арнаудов - Ада

„Най-сетне!“ — ликуваше Емил.

— Н-е-е-е-е в оч-и-и-те б-е-е-е-е-е! Откъде го свихте тоя лаз-е-е-р с бат-е-е-р-р-и-и-и! Гадни-и-и-и-я би-ж-ж-утер-р-р-р ли ви ги даде-е-е!? Ще му дам на него да с-с-с-е-е-е-е-е…

Продавачът на батерии последва продавача на дрънкулки и се превърна в кротко възпитано въздухче.

Емил сърдечно прегърна Ана. Тя отговори на ръцете и гърдите му със същото уважение и увлечение, но се охлади за две секунди и седем десети.

— Да, и аз се радвам… Но трябва да презаредим показалките. Не е изключено да срещнем още натрапници в коридора.

— Мислих си, че…

— Не си прави погрешни изводи. Нямаме време за губене. Новата партида скоро ще е по петите ни.

— Двамата голи мъже, които срещнах пред правоъгълника, който ти нарече „Вход към Ада“, ми натякваха, че новата партида щяла да дойде, та метлите и семките щели да свършат. Нали уж ще докарват нова партида? Ще залеят безкрайното поле пред правоъгълника с печен едър пресен слънчоглед ли? И после, с новата партида метли на онзи голия с хвърчащата, ще разпилеят семките в коридора, за да ни затрупат с нея и да стане нещо с нас… Кой ли знае какво? Не разбирам!?

Миг мълчание.

— По-добре да не знаеш. — каза Ана.

Двете млади същества тъкмо бяха успели да се доберат до дъното на коридора, което представляваше две нощно черни врати с излъскани до блясък златни дръжки; когато Ана изтърси най-малко желаното, от изнежилия се Емилов слух, изречение.

— Ще трябва да се разделим.

— Защо?! — подскочи той. — Не?!

— В ада нищо не се знае. Вратите уж са укрепени с най-здравата сплав на света, а като опънеш дръжката: гледаш, тя ти останала в ръката, а ти политаш назад под действие на собственото си усилие да преминеш напред. Искаш да вярваш, че съединението прави силата, а като се съюзиш с някого, на когото си се доверил, той отвлича силата ти и ставате по-слаби. Тръгваш по коридор, на който пише „Най-краткият път към рая“, а като се излъжеш и походиш по него достатъчно дълго, откриваш, че е най-дългият и разбираш, че този път с този път си пропилял всички възможности да намериш истинския…

— Знаеш, че без теб вече щях да съм… Да му се не види, даже и това не знам!?… Без теб нямаше да имам никаква надежда, че ще узная, ако не беше ти да ми я вдъхнеш като ми кажеш, че ще ми отговориш, когато остане време. Какво ще правя тук без теб, ако ме изоставиш заради две врати и някакви си философии!?

— Ако минем през двата пътя има по-голям шанс поне един от нас да успее… А е вероятно двата пътя да водят до една и съща цел, така че може да се срещнем отново по-надолу.

— Но аз нямам никаква цел… Няма в какво да успявам… Последвах те, само защото с… ти имаше цел. Каквато е твоята цел, такава е и моята. Няма да се разделяме! Точка по въпроса!

Двете лица — отчаяно момчешко и въпросително натъжено момичешко, — излъчващо едва доловима прикрита радост — се гледаха изпитателно, докато…

Шефът слушаше и се ядосваше: „Няма връзка. Опитайте по-късно.“; в тишината долетяха няколко тежки стъпки и скърцане на обувките на нещо, което уверено напредваше по десния, спрямо двамата, изход на коридора.

— Успокой се, никой никого няма да изоставя. По-добре да не приемаме боя и с този. Звучи много… едро.

Ритник, още един ритник, трети ритник, юмрук. — Дясната врата не беше от онези, на които им падали дръжките. — Пестник, пестник, ритник, ритник. —

Мощното тресене издигна хълмче в средата на металната врата. — Ритник, ритник, ритник. — И победената врата дрънна, повалена върху огледалния под; от външната страна бе излъскана като него.

Не се виждаше да има дръжка, с която да се отваря отвън навътре — очевидно входът бе направен за да може, по приличния начин, да се минава само отвътре навън.

Висок едър як широкоплещест мъжага с кожени дрехи и зализана коса внимателно огледа и ослуша цялото сечение на коридора, за да се увери че няма опасност, след което пристъпи през съборената бронирана тенекия. Крачка напред, още една, и още една. Спирка и ново предпазливо оглеждане на околността.

В дясната си ръка здравенякът стискаше продълговата златиста картонена кутия с непрозрачен капак.

Забравено разтворено куфарче лежеше на пода малко по-надолу; плакат на пееща разголена красавица бе извит под ъгъл върху наклонена купчина с други плакати и картички, разтлани по пода; до тях имаше препаска и окачени на нея плакати, събрани на свитъци. Мъжагата застина за няколко секунди и продължи по коридора.