Тодор Арнаудов - Ада

— Шефе, той излезе голям образ.

— Че е образ, образ е; но, според данните в регистъра, по големина трябва да е в нормата?

— Не съм сигурна за някои норми, щото като че ли беше готов още преди да го изкуша да дойде с мен. И да знаеш как се е издул джоба…

— За какво се обаждаш?

— Нали ми заръча да сложа повечко силикон, че си падал по силиконовите неща.

— Е, направи ли го?

— Взех цяла сергия със силиконови топчета и… И знаеш ли какво ми каза?

— Какво?

— Че съм била прекалила със силикона! Представяш ли си?!

— Странно? В регистъра пише, че си пада по силиконовите технологии. Пада си и по мацки тъкмо като теб.

— Предполагам, обаче пише и че му е в нормата, а ако знаеш как му се е подул

джобът, — голичката продавачка се извърна през рамо, за да види дали джобът на Емил още е напомпан — няма да се съгласиш с тоя глупав регистър.

— Регистърът досега никога не е лъгал.

Мургавият продавач от съседната сергия не спираше да подвиква.

— Айде, първо са опитва! Душа, не остана. Идва новата партида!

Не можеше да се отрече обаче, че той предлагаше съвсем истински слънчоглед: добре опечен, все още топличък; доста едричък и се разтваряше с крехко притискане между пръстите. На сол беше идеален; направо да си ги оближеш!

— Хареса ти, а душа! Айде, първо се опитва!

Семките изглеждаха вкусни, но Емил нямаше намерение да дава пари за слънчоглед, който после щеше да трябва и да чопли, да дъвче, да гълта; да се задавя от солта… На всичко отгоре щеше да трябва, първо, да бърка в якето си, че да види дали няма някой лев, или по-вероятно самотна стотинка, забравена по джобовете; да я вади, да види какво пише на нея…

— Чичо, откъде го берете слънчогледа в тая пуста сивота? — полюбопитства младежът.

— Не ме питай глупости, душа. Купувай дефицитната стока докато можеш! Супервкусен, супередър, на суперцена! Айде, че идва новата партида!

— Ада, най-добре махни силикона и го заговори по обикновения начин. В регистъра пише, че коефициентът му на разбраност е като Еверест, но е склонен да се отказва от големи ползи поради незначителни недостатъци, които са в разрез с възвишените му идеали.

— Добре, добре. Дано регистърът е верен в тая точка… — Ада отново усука вратлето си по посока на Емил, който проверяваше какво е чувството да решиш купчина топъл едър печен пресен слънчоглед с двете си разтворени сръчни програмистки длани, докато гол мургав чичко по колан и кесия повтаря с вариации. — Топъл едър! Първо се опитва! Айде на баластрата! Душа, евтино го давам!

На момчето бързо му омръзна да рови в черните зърна и, за разнообразие, хвърли поглед наляво от правоъгълника. И какво видя?! Видима възраст: като неговата. Ръст: над средния, но не и щъркелов. Размери: идеални. Съотношения: като по поръчка. Коси: като от коприна. Ръце: като правени от велик майстор ваятел. Лице: като на богиня. Очи: поглед, който убива. Бедра… за тях няма думи. И… и вече го няма тоя силикон!

Майчице, тя е невероятна!

Младежът разпиля слънчогледовите семена, останали от сресването на купчината, закрачи към лявата страна на правоъгълника и, със зяпнали уста, се вкамени, захласнат в мнимата продавачка.

— Така по-добре ли е?! — закачливо подхвърли красавицата.

— Поч…т-и-и… Ако беше облечена, в тези обстоятелства би била съвършена. Знам, сигурно звучи странно, но не ми е до нудизъм точно тук и сега. Имам нужда някой първо да ме осветли за някои по-странни неща… Както се казва — първо работата… Не бих те притеснявал, ако онзи чичко беше с всичкия си…

— Ти се казваше?… — „Емил“ — прошепна на хубавицата шефът й, защото бе забравил, че тя знаеше името на младежа. Ада съвсем не беше вчерашна и желаеше да спести поне една странност от слуха на странника.

— Емил.

— А аз съм… Ана. Приятно ми е.

— И на мен…

— Ще си сложа дрехи, но моля те да се обърнеш, защото се срамувам.

— Щом искаш… — Емил се обърна.

— Казах ти, че шта излъже! Купувай от мене! Евтино го давам!

— Готово.

С дрехи мацката оставаше толкова готина, колкото и без. Даже стана по-готина, ако светналите очички на Емил означаваха това.

— Ще ми обясниш ли къде се намираме?

— Може ли първо да… да… Ами… Може ли да… да докосна това в джоба ти?… — девойката се изчерви и погледна към земята, която беше с един оттенък по светла от сивото на безкрайната стена на която бе начертан правоъгълникът, отдясно на който висеше табелата със странния надпис, пред който стърчеше мургавият чичка, който напяваше.