Тодор Арнаудов - Истината

Резервните приемо-предавателни устройства не бяха подсигурени да издържат при подобен катаклизъм и се претоварваха.

Минути преди да го набутат във возилото, новинарят от НСН обясняваше на свой колега съмнението си, че Властите нарочно са ограничили съобщенията. Всичко ставаше все по-голямо, по-едро и по-съсредоточено през последните години. Няколко собственика притежаваха огромни части от промишлеността и от съобщителната мрежа, а те бяха и във Властта, която се стремеше да контролира всичко и всички така, както само тя смята за правилно.

Мрежата на машините още имаше и независими от Властта съоражения, но без връзките на силните тя бързо започна да се задръства от заявки, чакащи да бъдат изпълнени и връщани на подателите си поради неуспех.

Полека, върволицата от коли се отдалечаваше от Сградата.

— Ти си луд! — Недоумяваше Петя. — изкачил си двеста етажа пеша?

Людмил още не можеше да си поеме дъх от чудовищното усилие.

— Да… — и се засмя.

Старият барабанист беше отстъпил мястото си на напористия Бари, който продължаваше да се забавлява със старите песни.

Изгонената Мила пък се пресели до Морчо. На новото място тя отново прибра краката си към гърдите, като притеснено момиченце, и се загледа към окупиралия стола й Бари. Удивляваше се на безгрижието му във време, в което тя не намира никакви сили, с които да осветли мрачното изражение, спуснало се като буреносен облак над лицето й.

Морчо никога не бе подозирал, че Людмил е влюбен в Петя.

„Чувства? Защо гледат на тях толкова особено? Те са само данни, както всичко останало във Вселената.“ — казваше самият Людмил. Често си придаваше вид на безразличие, но с болка съзнаваше, че непокорните завладяващи чувства си остават, дори когато ги крие от другите и въпреки опитите му да ги подчини на разума.

„Петя обича всичките си приятели; но само мен като мъж.“ — след като Морчо се убеди, че не ревнува приятелката си от най-добрия си приятел, мислите му отново попадна в ръцете на разума.

— Казваш, че асансьорите са блокирани? — никой не бе мръднал от стаята след сътресението, за да провери.

— Да… Бях на 100–200 метра от Сградата…, когато от покрива… избухнаха огнени езици… и се разхвърчаха отломъци.

Мила едва сдържаше „разрушителното“ си любопитство.

— Какво представляват возилата пред Сградата?!

Странни думи, но работата на психоложката бе да изследва по всевъзможни начини мисленето. Може би въпросът бе част от изследванията?

— Ударените… от… големите парчета… са напълно затрупани… — продума с мъка Изтощеният. — Нищо… не се вижда… от… тях.

— Разцепен ли е пътят към Сградата?

— Не знам… Може би… Покрит е… с отломки… но те само… са я об… обградили. Имаше няколко врати…, няколко врати към Сградата, които… бяха останали незапушени… от парчетата. От там… от една от тях… влязох. — Людмил не помнеше подобно задъхване, откакто, в младостта, бе изследвал беговите си възможности.

Природолюбителката понечи да попита още нещо, но Петя я изпревари.

— Страхувахме се за теб… Но не беше ли опасно? Защо реши да се качиш? — в думите на Петя нямаше нищо любовно. Людмил обаче преобразува „страхувахме се“ в „страхувах се“ и успя да се накара да почувства тръпката от преди малко. Опита се да каже: „Защото те…“, но се овладя преди да е поел с мъка поредната глътка въздух.

„Да му се не види и глупостите, които си мисля!?“. Сети се за сриващата се отломка, в която се бе загледал. Тя бе съгласна да се омъжат, но той я разлюби и пропусна да й стане вечен съпруг. Де да можеше да разлюби и…

Петя чакаше отговора. Трябваше да го получи.

Че защо би могъл да се втурне през мъртвите останки на Сградата и да се затича двеста етажа нагоре по стълбите, ако не заради любовта? Истината беше такава: като се катереше нагоре не го интересуваше нищо друго в нея освен Нея…

Една странна подробност обаче беше объркваща. Людмил си спомни, че докато пътуваше нагоре по стъпалата не виждаше нищо освен лицето на Петя.

Страхуваше се за нея, но…

Чувстваше се като че е преминал през етажите на един дъх; за един скок!?

За щастие, след като почувства белите си дробове да се издуват и свиват тромаво като духалото на възрастен ковач, си обясни странното чувство. След такова тичане всеки може да забрави някоя дребна подробност.

— Защото ви обичам — успя да изрече на един дъх Людмил.

Дори хладният Иво се зарадва от самопризнанието на катерача. Мила се беше отвеяла и гледаше втренчено в Бари, който неуморимо биеше звучащите единствено в ушите му барабани.