Тодор Арнаудов - Истината

Петя напрегнато поглъщаше оскъдните новини в стремежа си да навакса преднината на Иво. Ръцете й описваха кръгове в трите измерения и завъртаха различни отделения на Сградата, изобразена на екрана.

Всеобщо тягостно мълчание обгърна напрегнатото пространство. Нима никой нямаше какво да каже?

Непознат глас тихо боботеше отвън, но той отшумя в далечината заедно с щракването на врата.

Високоговорителят за спешни случаи — най-простото, но и най-сигурно средство за връзка опита да съживи умълчаните: „Госпожи и господа, положението е овладяно. Няма опасност за никого. Работният ден може да започне.“ Никой от петимата обаче не помръдна от мястото си.

— На работа! — опита се да разведри въздуха Бари.

Другите не помръднаха и накараха госта да възвърне омърлушеното, като на всички останали, изражение.

— Не им вярвам — рече спокойно Мила.

Само показвачът на сметача видя повдигнатите вежди на Иво. Морчо най-сетне седна, след като бе стърчал няколко минути прав, и прокара пръсти през перчема си. Извърна се към Петя. Тя беше пред компютъра, но не можеше да види платното, защото с дясната си длан се мъчеше да закрие солената мъка, покрила нажалените й кафяви очи.

Не съумяваше. Сълзите бавно се стичаха по страните й, прокапваха върху блузката и на тънки поточета достигаха до поличката, превърнала се в езерце на скръбта. Всички се бяха затворили в черупките си и най-тъжната остана сама в съмненията си.

Морчо чу хлипанията и скочи при нея.

— Петя, всичко е на ред! Нали сме заедно!?

Петя въздъхна, хлипайки. Само Мила имаше обяснение за този плач.

„Тя си е плачлива… Но… Дали е възможно? Може би… Едва ли. Сигурно прибързвам в заключенията си.“

Дарчо въобще не помисли да използва колата — черна „Щука“ с водороден двигател и старомодна каросерия в духа на класическо Порше Карера.

Забърза пеша към Сградата, пробивайки си път с тяло срещу течението на човечеството, което се движеше в обратната посока.

Черният, първоначално, дим вече сивееше. Не изглеждаше страшен. Дори вдъхна надежда на Божидар, защото излизаше само от най-високите равнища.

„Всичко ще се оправи“ — мислеше си Дарчо. Стъпките му станаха по-учестени и не много яките му ръце все по-ожесточено разгонваха тълпата, — доколкото им се отдаваше — която се изпречваше на пътя им.

„…Георги Данаилов предава от мястото на събитието за «Народни и световни новини».“

— Строителните машини и пожарните коли се стичат от всички краища на града. Странно е, че уж няма данни за ранени при катастрофата, а около Сградата са се струпали и коли на „Бърза помощ“. Не е изключено Властите да крият нещо от нас.

„Или просто очакват да има жертви на напрежението? Разклащането е било страшничко.“

— Може би си прав.

„Остани в готовност, Георги. Ще те включим отново, щом научиш нещо ново.“

Коритото на скръбното езеро се надигна заедно със ставането на Петя.

— Страх ме е за Людмил.

Иво пишеше и бе глух за риданията на приятелката си. Морчо настояваше.

— Той е добре, Петя!

Тъжното момиче седна до него.

„Георги?“

— Полицията отцепва Сградата. Само нашата кола и колите на още няколко колеги са тук. Както виждате, намираме се на няколкостотин метра от входовете; всички са зарити от отломки. Парчетата достигат до петия или шестия етаж. — Изръмжаха двигатели, задаваха се още няколко возила. Журналистът продължи — Машините току-що започнаха да ги разчистват.

„Има ли очевидци на удара?“

— Много, но полицията ги държи на разстояние от нас, зад някакви железни ограждения.

„Защо? Какво крият?“

— Не знам, Сашо. Нямам представа…

„Девет и осем“ — прочете сметачолюбецът Иво от монитора. Всички се бяха смълчали и от дълго време не отронваха нито дума. Само тихата музика, излитаща от слушалките, които почти напълно обвиваха ушите на човека, издаваше, че има живи същества в стаята на двеста двайсет и втория етаж.

Безмълвието омръзна първо на Петя. Тя не плачеше. В разума й обаче все се въртеше грозна мисъл, която накрая бе изстреляна в пространството от красивите и устенца.

— Ами ако умрем?

„Любопитен въпрос.“ — призна психиложката Мила. Беше й писнало обаче, от хленченето и отчаяните приказки на толкова добрата й приятелка, която, да му се не види, ставаше и толкова плачлива понякога.

Какво се е случило? Сградата си е цяла и те са добре! Само покривът й е леко разбит!