Тодор Арнаудов - Истината

Иво веднага включваше, щом чуеше разговор за нещо интересно.

— Късовете са паднали твърде близо до Сградата. Сигурно всички хора са успели да избягат навреме.

„Да де, дано всички хора да са избягали…“

Дълбочината, на която са пропаднали разбитите етажи, удряйки се в асфалта, също се оказа интересен въпрос за фантазията на Мила. Тя се зае да търси отговор сама.

Представяше си как тоновете материя се стоварват върху Пътя към Сградата и го огъват като килим, притискайки го с Върховата си сила надолу; накрая здравината на асфалтовите нишки на килима не издържа и той се разкъсва на черно-сиви трохи, които омърсяват пръстта с неприятния си мирис. Така Пътят към Сградата бива заличен от разрушения й Връх.

Петя наблюдаваше замислената Мила и се подсети за някого, когото, сигурно от притеснението, всички други бяха забравили — Някой знае ли къде е Людмил?

Тъкмо тогава вратата се отвори. Нямаше време за почукване.

— Как сте? — твърде предвидимо продума неочаквания посетител.

Колега от съседния кабинет…

— Слава Богу — добре. А при вас как е? — попита Морчо.

— И в нашия дом всичко е наред, но… там е, някак си, пусто. Сам съм. Вие много сте подранили?

Колегата остана на вратата за секунда. Петя гледаше към Морчо, но погледът й прозираше през него.

— Мога ли да остана при вас за малко? — престраши се да попита, най-сетне, самотният гост.

Мила го покани.

— Разбира се, Бари.

Любимата на Морчо фокусира погледа си върху Иво и настоя.

— Някой чувал ли се е с Людмил скоро?

— Да, — отвърна Морчо — снощи. Вероятно е гледал представлението отдолу.

Знаете, той винаги пристига на часа и би трябвало да е бил отвън по време на удара.

Отговорът звучеше смислено, но не задоволи съмнението на Петя. Тя заръча на телефона си.

— Връзка с Людмил!

Уредчето направи опит да се свърже, но тъй като основните съобщителни съоражения в Сградата бяха разбити и пропускателната им способност — сериозно намалена, отговорът на горкото устройство бе:

— Няма свободни линии.

Думите на машината изписаха по лицето на младата жена черти на негодувание, безсилие и гняв.

— Петя, сигурна съм, че Людмил е добре.

Морчо я прегърна, но тя отблъсна със студенина близостта му. Хм… Не си спомням да го е правила преди.

Любимият й човек продължи — Познавам го. Сигурно седи отдолу и гледа как разчистват строителните отпадъци, които паднаха от… Сградището… — хе, и този Морчо почти не си го спомням; това лице беше останка от характера на момчето, което се колебаеше да избере музиката или Машината; да отдаде по-голяма част от времето си на преситен с размисли живот покрай „бездушни изкуствени зверове“, или на пребогато на чувства битие на творец на музика.

Бари се настани на дивана. Мила се присламчи до него.

— Как се почувства по време на труса?

— Поуплаших се…

Мила го харесваше. Може би заради откровеността, понеже и тя обичаше да бъде открита пред другите.

— И аз. Скрих се под бюрото — човешка усмивка.

Бари за пръв път се вгледа отблизо в нейното внезапно ощастливило се лице. Като че ли чак сега забеляза колко е красиво.

— Аз пък останах на място…

— Нормално е човек да се уплаши в такава ситуация. — тя също го погледна в очите — и без това, ако покривът се беше срутил… Мила не желаеше да довърши. Дали пък за да не даде възможност на Бари?

— Аз щях да съм в отвъдното и нямаше да виждам… сладкото ти личице…

Мила се усмихна отново.

— И аз нямаше да те виждам! Как би ме спасило някакво бюро? От всичките етажи над нас?!

Бари реши да си почине малко от повърхностния разговор. Кимна, колкото да отбележи, че е съгласен и се обърна по-сериозно към случката.

— Питам се възможно ли е в Сградата да се разбие спътник?!

Иво имаше нужда от две секунди, за да схване, че въпросът е насочен към него и да освободи част от вниманието си от следенето на съобщенията за Удара, които течаха из Сградата.

— И аз… Засега предположението е такова.

— Работата ми намирисва! — обади се Морчо. — Как е възможно да уцели точно нас?

— Защо да е невъзможно? — възпротиви се природозащитничката — Колко спътници кръжат около Земята?…

— Вероятността е нищожна. Невъзможно е подобно нещо да стане случайно.

— Чудя се и защо не ни разрешават да се изнесем от тук? Пълноценна работа едва ли би могла да се върши днес.

— Пропускателната способност, която е останала, се задръства и от четене на писма…