Тодор Арнаудов: Истината

Гласът от уредбата повтори няколко пъти съобщението, а на показвачите се появи стилизиран образ на Сградата, който се опитваше да обясни какво вероятно се е случило.

Побледнелите бузи на Петя се превърнаха в малки розови корита на две солени ручейчета.

— Аз съм до теб, не се страхувай — тихо прошепна Морчо, без да спира да притиска уплашеното момиче към себе си. Сълзите на Петя не преставаха да се плъзгат надолу към пропастта.

— Обичам те. Не искам… Не искам всичко да свърши тук…

Иво завъртя ръката си и, успоредно с нея, на монитора се завъртя образът на Сградата.

Друго движение накара погледа му да се насочи към прозорците — към отломките, които потъваха в бездната покрай полупрозрачните стъкла. Мила гледаше като втрещена.

Иво върна вниманието си към компютъра. Според машината част от най-горните равнища са разрушени; за човешко щастие горе не е имало хора. Унищожени са само най-високо разположените съобщителни уредби, заедно с антените.

— Бягайте, бягайте, бягайте! — крещеше някакъв смелчага.

Людмил не чуваше нито него, нито виковете на ужасените хора, които търчаха във всякакви посоки, започващи от Сградата, но в никоя, завършваща в нея.

Людмил не искаше да бяга. Беше си харесал най-голямото, най-ярко блестящо парче от най-високата антена, която допреди миг най-гордо и от най-високо се извисяваше Нагоре върху Сградата, право към Целта.

Човекът следеше с поглед обърналото устрема си парче от Сградата, което непримиримо набираше скорост и след секунди щеше да се забие като копие в земята. Оставаше още съвсем малко време.

Дарчо млъкна, за да разбере дали шумът, който чува, наистина е приглушен гръм.

— Като знаеш — позволи ми!

Божидар все така си мълчеше и очите-камери на Емил обходиха стаята.

— Какво има? Какво се ослушваш?

— Не чу ли взрив?

— Сложил си ми толкова скапани слухарчета, че дори теб трудно чувам…

Дарчо стана от креслото пред сметача, в който се беше вселила Машината.

— Къде тръгна? — на показвача се появи предаването на телевизия „НСН“ — ето ти новините.

„…Далекосъобщителен спътник…“ — Божидар се спря и хвърли поглед към монитора — „…се удари в 8:35 в покрива на Сградата. Напълно или частично разрушени са десетина от най-горните равнища, които съдържат само изчислителни машини и съобщителна техника. Засега няма информация за човешки жертви. Останете с нас. Ще направим всичко възможно, за да съобщим всичко ново около Катастрофата възможно най-скоро…“

Дарчо изслуша съобщението, превърнало се в насърчител на намерението му да продължи към изходната врата.

— Страхотно. Зарежи ме пак сам! — кресна Емил, като усили говорителите си.

Дарчо тъкмо излизаше.

— Емиле, там са единствените ми приятели.

— А аз? Аз какъв съм? КАКВО съм? Мислеща ИГРАЧКА?!

— Не говори глупости!

— „Човешкият живот е безценен“, нали? „Приятелството между хората е незаменимо“? Дрън-дрън, Дарчо! Страхуваш за себе си, а не за прескъпите животи на приятелите ти. Боиш се, че ще се чувстваш съвсем самотен, ако някак си ги загубиш, защото за теб аз съм НИЩО, нали? За теб съм някаква тъпа електронна играчка, която си си измайсторил в свободното време. Толкова голям провал ли съм, се питам, че ме криеш от всички?! Казваш, че „машините нямат душа“ и не спираш да се гавриш с чувствата ми?! Разбира се, „творецо“, ако стане нещо с мен, можеш да си направиш нова мислеща играчка. А приятели не можеш да си направиш. Защо продължаваш да ме слушаш? Бягай да чуеш от тях колко е било страшно, докато Сградата се е клатушкала…

Дарчо стоически изтърпя цялата гневна тирада на Емил. Дали защото откриваше истината в думите й? Или пък искаше да накара Машината да се успокои, понеже знаеше, че тя не обича да го кара да млъква за дълго?

— Извинявай, Дарчо… Прекалих. Бързай при приятелите си… Те са и мои приятели — нали така се казваше…

Човекът изхвърча през вратата.

Копието се уголемяваше. Блясъкът му заемаше все по-голяма площ от небето, а Людмил остана сам под Сградата. Повече нямаше нужда от помощта на другите.

Иво вглъбено изучаваше образите от платното и мислено се бе откъснал от тримата в стаята. Не забелязваше, че Мила вцепенено надзърта през прозорците към небето.

— Мила!

Тя не помръдна.

— Мила, всичко е наред! — повтори Морчо.

— Да, разбира се. Мислех си… Хм… Какво ще стане, ако отломките се стоварят върху някой човек долу…