Тодор Арнаудов - Истината

Умотворците рядко мислеха вършеното от тях за обикновено, а тези, които го мислеха за обикновено, понякога бяха най-необикновените творци. Дали беше така и този път?

Описанието на машината изглеждаше малко стандартно, но любопитно: „Мисловна мрежа, възможности за просто общуване с човешка реч, разпознаване на човешки лица и на предмети. Способности за придаване на сметачен вид на книги и снимки, благодарение на сръчните пръсти на трите ръце и острото зрение…“

Звучеше любопитно, но и тази разработка бе зарязана преди три години, въпреки положителните оценки.

Списание „Изкуствен разум“:

„Проведените изпитания доказаха работоспособността на РОБОТ. Той е много полезен при пренасяне на стари книги и снимки в цифров вид и вече се прилага в Библиотеката.

Засега машината е далеч от желаната от създателите си цел — свободно боравене с произволни мисловни образи, но и в сегашното състояние със силата на разума й могат да се състезават твърде малко на брой кандидат-мислещи машини“.

Мила надничаше през прозорците. Намираха се твърде високо, за да се различи нещо определено от случващото се на земята. Затова гледаше проясняващото се небе. Последните облачета, които закриваха синевата му, се разпръскваха, победени от животворната сила на слънцето.

Петя играеше с косите си. До рамото й лежеше задъхания Людмил.

„Хм… Дали бюрата се люлеят, или ми се привижда?“

Клатушкащите се този път изобщо не се трогваха. Гост-барабанистът Бари биеше невидимите си барабани. Иво пак пишеше нещо. Морчо бе скръстил ръце пред гърдите си, а тъжната Мила надничаше през огромните прозорци на Сградата.

„Не усещат ли земетресението?!“

Задухът на Людмил намаля. С него и земетресението — епицентърът се е намирал в черепа му.

Катерачът лежеше, за да си осигури най-голяма антисеизмична устойчивост.

Петя се бе присъединила към любимия Морчо и мечтаейки за своя любим изследваше поведението на Бари и Иво. Безгрижието им я учудваше.

Сметачолюбецът Иво работеше. Входно-изходният преобразовател на първични вътрешни образи и чувства бе само една от безбройните пречки, които високата цел — Изкуственият разум изискваше да бъдат преодолени, а „Разум“ бе завладял почти целия разум на Иво.

Гостът предпочиташе музиката и ритмично поклащаше десния си крак, с който бе захлупил левия под бюрото на Мила.

„Свръхразумен сметачен състезател“ — изкикоти се Емил. Поредният съвсем изкуствен „разум“, на който попадна.

Според създателите си „ССС“ бе многостранен играч. Според Емил — многостранна играчка.

„Трите съта“, трябва да му се признае, бе много добър в игри като шах и го, но способността му да се учи да общува с думи бе твърде елементарна, за да получи присъда различна от присмех.

Следващият опит бил наречен от творците си „Мислещ сметач“, или галено — Мистач.

Машината намери записан разговор между Мистач и някой от творците му, изпълнен по изопачения през годините образец за проверка на способността на машината да мисли чрез разговор с човек. Емил не признаваше повърхностното разменяне на изглеждащи смислено думи за проява на разум.

— Какво си ти?

— Мистач.

— Знаеш ли какво е Мистач?

— Мислещ сметач.

— Обичаш ли да твориш?

— Да.

— Какво?

— Изкуство.

— Какво изкуство?

— Различно.

— Обичаш ли поезия?

— Да.

— Защо?

— Защото е забавна.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Пишеш ли стихотворения? Кое е любимото ти стихотворение?

— Не. Нямам любимо.

— Кажи ми поне някое.

— Много са.

— Защо?

— Какво защо? Защо са много или защо нямам любимо?

— Защо са много?

— Защото нямам критерии за сравнение.

— Защо ти харесва тогава?

— Защото е красиво.

— Какво е красиво?

— Стихотворенията.

— Кога си роден?

— Не знам.

— Кога си роден?

— Не знам!

— Кажи де?

— Какво?

Въпреки че Мистач показваше известни наченки на мислене, всъщност доста значителни, Емил лепна и на него печат „пореден глупчо, който може да заблуди само човек, че е умчо“.

Няколко минути пешеходство деляха Дарчо от дома. Сметачът — негова рожба и приятел го чакаше да се прибере.

Въпреки бързодействието си, Емил винаги можеше да намери нещо ново за правене, дори и в относително ограничената си памет, с която бе снабден.

Както за човека, така и за Мислещия сметач обаче никоя дейност не можеше да се сравни с удоволствието от общуването с друго мислещо същество.