Джефри Арчър - Между капките

Следователят обърна формуляра, та задържаният да го подпише, което, за изумление на високия мъж, Кени направи със замах.

После човекът от охраната го отведе в съседната стая, където той чака близо час. Пазачът се учуди, че арестуваният не го подпитва какво следва оттук нататък. Всички останали питаха. Но Кени знаеше прекрасно какво ще се случи, макар че никога досега не го бяха обвинявали в кражба от магазин.

След около час дойдоха и полицаите, които го откараха заедно с още петима в кабинета на съдията от полицейския съд на Хорсфери Роуд. Последва още едно дълго чакане, докато накрая изправиха Кени пред съдията. Той му прочете обвинението и Кени се призна за виновен. Тъй като копчетата за ръкавели струваха под сто лири, Кени знаеше, че по-вероятно ще го глобят, отколкото да го пратят в затвора, и зачака търпеливо съдията да му зададе същия въпрос, който Кени бе чувал многократно предната седмица, докато бе седял в дъното на съдебната зала.

— Има ли още нещо, което да взема предвид, преди да прочета присъдата?

— Да, господин съдия — отвърна Кени. — Миналата седмица откраднах от универсален магазин „Селфриджис“ часовник. Оттогава ми тежи на съвестта и искам да го върна — озари той с усмивка съдията.

Мъжът кимна, погледна адреса на обвиняемия, записан във формуляра пред него, и се разпореди някой от полицията да придружи господин Мърчант до тях и да изземе откраднатата стока. Съдията явно понечи дори да поздрави осъдения престъпник за проявената гражданска доблест: и той като господин Паркър, мъжа от охраната и следователя не знаеше, че е просто поредното винтче от по-голяма машина.

Кени бе откаран у тях в Пътни от младичък полицай, който му каза, че е на работа в участъка едва от няколко седмици. „В такъв случай те чака изненада“ — рече си Кени, после отключи входната врата и покани младока вътре.

— Майко мила! — ахна полицаят още щом влезе в хола.

Завъртя се, изхвърча като тапа от жилището и тутакси се свърза по радиостанцията с шефа си в участъка. След броени минути пред дома на Кени на Сейнт Люк Роуд спряха две патрулни коли. Главен инспектор Травис нахълта през отворената врата и завари Кени в антрето — държеше откраднатия часовник.

— Зарежи го часовника — сопна се главният инспектор. — Я да чуем какво ще кажеш за това тук? — показа той с широк замах хола.

— Всичко си е мое — възкликна Кени. — Единственото, за което признавам, че съм го откраднал, и което сега ви връщам, е часовникът. „Таймекс“, цена четирийсет и четири лири, задигнат от „Селфриджис“.

— Какви игрички ми разиграваш, бе, човек! — подвикна Травис.

— Нямам представа за какво ми говорите — отвърна ни лук ял, ни лук мирисал, Кени.

— Знаеш много добре — тросна се главният инспектор. — Тук е бъкано от скъпи бижута, картини, objets d’art 2 2 Произведения на изкуството (фр.) — Б.пр. антични мебели — които струват към 300 000 лири стерлинги, беше му на устата на Кени — и мен ако питаш, нищо от тях не е твое.

— Трябва да го докажете, господин главен инспектор, защото, не го ли сторите, по закон всичко тук ми принадлежи. И тогава вече ще мога да правя с него каквото реша.

Главният инспектор се свъси, каза на Кени какви са му правата и го задържа за кражба.

Този път Кени вече се яви пред истински съдия в Олд Бейли. Беше облечен като за случая: раиран костюм, бяла риза и гвардейска вратовръзка. Бе обвинен в кражбата на вещи на стойност двайсет и четири хиляди лири стерлинги. От полицията бяха направили пълен опис на всичко, което намериха в жилището, и следващата половин година се мъчиха как ли не да открият собствениците на несметните съкровища. Но въпреки обявите във всички високо тиражни вестници, въпреки че стигнаха дотам да показват няколко пъти откраднатите вещи по публицистичното телевизионно предаване „Страж на обществото“ и ги изложиха в полицията, та всеки да може да ги огледа, никой така и не потърси над осемдесет на сто от откраднатото.

Главен инспектор Травис опита да се спазари с Кени с обещанието, че щял да му издейства по-лека присъда, ако съдейства на разследването и доброволно съобщи на кого принадлежат вещите.

— Всичките са си мои — повтаряше като навит Кени.

— Щом се инатиш, хич и не очаквай да ти помагаме — ядоса се главният инспектор.

Кени не бе и очаквал Травис да му помага. Това изобщо не влизаше в първоначалните му намерения. Винаги бе смятал, че тръгнеш ли да се скъпиш за адвокат, накрая ще ти излезе през носа. Затова и когато той се изправи пред съда, го защитаваше не друг, а нашумяла юридическа кантора и по-точно: мазен тип на име Ардън Дювийн, кралски адвокат, който си изврънка хонорар от баснословните десет хиляди лири стерлинги.