Александър Абрамов: Синият тайфун

— Етерът пак ли мълчи? — запита Рогов.

— Мълчи — каза капитанът и добави умолително: — Къде попаднахме, Павел Николаевич?

Рогов сви рамене: един вид питайте ме за нещо по-просто, а Малинин неочаквано изтърси:

— Искате ли да знаете? Мога да ви обясня — и махна с ръка, — само че кой ще ми повярва…

— Днес на всичко вярвам — безнадеждно рече Рогов и не излъга: всъщност какъв смисъл има да вярваш или да не вярваш? От обясненията няма да ти стане по-леко. Пък и кой може да докаже дали са верни или не? Всичко е възможно зад синята завеса на тайфуна.

— Говорете — помоли той Малинин.

Малинин започна, като се подхилкваше: „Ако не вярвате — опровергайте ме.“ Но Рогов познаваше ученика си: Малинин не обичаше да се шегува, да извърта, не се опитваше да смае със супероригинална идея. Явно, обмислял е идеята си през последните часове, а насмешките са от неувереност, от привичната му плахост: как ще я приемат?

— Ние не сме на Земята — продължи Малинин. — Или по-точно, на Земята сме, но не на нашата. Проклетият тайфун се е зародил на границата на два свята: този, на който живеем, и другия, чуждия. Не съм оригинален: идеята за паралелните светове съществува отдавна. И някои сериозни учени — вие сте чували, Павел Николаевич — вече се опитват да открият вратата към паралелния свят. Засега неуспешно, слепешката, но опитват! А ние я намерихме, случайно се натъкнахме на нея, и се промъкнахме тук, където всичко е друго, неприличащо на привичното, земното. Четох в някакъв фантастичен роман как един човек пътешествува от един свят в друг, по-точно пътешествува неговото биополе, и контактува в паралелните светове с биополетата на своите аналози. Авторите предполагат, че тези светове се отличават само по време: някъде то изостава от нашето, нейде го изпреварва. А защо да не допуснем, че тези паралелни светове изобщо не приличат на земния? Ето например този… — Той посочи с ръка наоколо и се засмя: — Красив е нали?

— Красив — кимна Рогов. — Вашата хипотеза има право на съществуване. — Той помълча и добави: — Впрочем както и всяка друга. Ти нямаш ли своя хипотеза, Нолик?

Нолик нямаше свои хипотези: очарован от хипотезата на Малинин, беше готов да я приеме на вяра. Пък и Рогов не направи никакви възражения: тя обясняваше всичко. А че е невероятна, какво от това — прескочи невероятното и тогава всичко става понятно и обяснимо. Но хипотезата си е хипотеза, а трябва да се измъкнат от плена.

— Необходими са амонитови шашки — каза Рогов. — Нали имате, капитане?

— Имаме.

— Тогава включете моторите.

Рогов имаше наум следното: ако машината сама не ги измъкне от блатото, взривът ще помогне да разчистят пътя. Може да помогне. А после — Рогов сам провери — зелената каша с отдалечаването от кораба губеше плътността си. До тайфуна има няколко километра, ще опитат да преминат. По-добре тайфун, отколкото тая зелена гадост, пък била тя и безобидна.

На него, разбира се, не му се искаше да тръгват: кога ли пак ще му се представи такъв случай — да попадне на колонии неизвестни на науката микроорганизми. Че са микроорганизми, Рогов не се съмняваше. А къде са те — на Земята или в съседен свят, — всъщност нямаше значение. Нямаше за него — учения. А за ръководителя на експедицията имаше и още как. Затова, не вярвайки много в хипотезата на Малинин, той насочи кораба към зоната на тайфуна, към опасността, но към привичната, земна опасност. А тук оставаше мнимата безопасност на зеленото спокойствие, интересно и загадъчно…

А в това, че безопасността е мнима, Рогов веднага се убеди, щом влезе в каютата. Зелената „плесен“ бе плъзнала по пода, като бе заобиколила предпазливо отворената бутилка минерална вода, чугунената преса за поливане, пластмасовите химикалки, кожената папка със сребърен монограм — всичко, което беше на бюрото и в бюрото. Самото бюро го нямаше, нямаше го и дървения стол, завинтен за металния лист, с който са покрити подовете и в каютите. Бяха изчезнали, макар Рогов ясно да помнеше, че когато Нолик затваряше илюминатора, „плесента“ бе плъзнала по бюрото.

Рогов изскочи в коридора. От съседната каюта излезе Малинин, изплашен и изумен.

— Масата ли? — бързо залита Рогов.

— Голяма работа масата! — Малинин неочаквано по детски изхлипа:

— Дисертацията ми…

И тогава Рогов прихна да се смее, отначало се кискаше тихо, после все по-силно и по-силно: заливаше се от неудържим весел смях. И заедно със смеха минаваше страшното напрежение, в което — без сам да подозира — се намираше през последните два часа. Нека да бъде истерия — наречете я, както искате, — но именно тя разпръсна всичките съмнения, колебания, хипотези и идеи, всичко освен едно — да бягат. По-скоро да бягат от това място.