Александър Абрамов: Синият тайфун

— Гъстотата е по-малка.

— Връщай се! — заповяда му Рогов, но Нолик не го послуша, закрачи отново и изведнъж краката му затънаха до глезен, залитна и седна. Малинин с лаборантите хванаха края на въжето и издърпаха Нолик на лодката. Рогов се наведе и внимателно разгледа кецовете му: бяха все така сухи, неизвестната среда не оставяше следи.

— Като в блато — изумен, измърмори Нолик. — Затъваш.

— Стига експерименти — сърдито подхвърли Рогов. — Проби имаме, можем да се изкачваме.

Той влезе в лодката с Нолик и каза на Малинин:

— Вие с момчетата с втория рейс.

Малинин кимна, без да се обръща. Гледаше корпуса на кораба: зелената „плесен“ — откъсната от средата си, тя приличаше много на плесен — бе плъзнала по корпуса на „Миклухо-Маклай“, стигнала бе чак до илюминаторите. Горният й край, неравен, ажурен, явно пълзеше все по-нагоре, а долу тънкият, почти призрачен слой на „плесента“ преминаваше във вече познатото им желе и там, където „плесента“ бе плъзнала по корпуса на кораба, желето леко се поклащаше назад-напред, сякаш я побутваше да се изкачва нагоре.

— Е! — изумен, възкликна Рогов. — Преди пет минути нямаше плесен.

И Малинин помнеше, че бордът бе абсолютно чист, когато се спускаха надолу. Значи, плесента много бързо расте.

— Не е опасно — неуверено, сякаш убеждавайки себе си, рече Нолик. — Нали не оставя следи.

„Вярно — помисли Малинин, — не оставя следи. По кецовете. По човешките ръце например. Но по корпуса на кораба, по вещите в каютите…?“ И неочаквано някак особено ясно осъзна, че възторженото им суетене около морския феномен може да бъде опасно. Вдигна глава и закрещя с всички сили:

— Артур Янович! Наредете да затворят навсякъде илюминаторите. И по-бързо!

Рогов внимателно разглеждаше зелената кора по борда.

— Няма да успеем — каза той замислено. — Късно се сетихме. Виждате ли: вече е стигнала до каютите.

Взеха да затварят илюминаторите, а плесента вече ги беше покрила, вмъкнала се беше в някои каюти и кой знае какво можеше да стори там.

— Нашият илюминатор е отворен — каза Малинин. — Качвайте се, Павел Николаевич, и изтичайте в каютата.

Рогов сам разбираше, че трябва да бърза. Щом лодката се изравни с палубата, той прескочи парапета, изтича по трапа и бутна вратата на каютата. Зад него сумтеше Нолик, опитвайки се да надзърне през рамото му какво е успяла да направи зелената „плесен“.

От илюминатора зеленото желе бе плъзнало върху бюрото, потекло беше по полирания дървен плот.

— Още проби за опитите — каза Нолик, като затваряше илюминатора.

— После ще я съберем — махна с ръка Рогов. — Да вървим на палубата.

Честно казано, той бе леко разочарован: зелената „плесен“ не беше плъзнала по цялата каюта, не разрушаваше всичко по пътя си, не растеше с всяка измината минута. Веднъж развихрила се, фантазията му беше неудържима. Откакто стъпи върху плътното желе, Рогов вече не сдържаше въображението си в строго научните рамки. Докато тичаха с Нолик към каютата, бе приписал на „плесента“ разум и очакваше от нея най-бурни прояви. Но потеклото по пода желе малко приличаше на същество или на вещество „сапиенс“ и хилавите крачета на безумната хипотеза се прекършиха. Рогов се усмихна: „Съвсем си се побъркал, старче. Ти си на Земята, а не на алфа Центавър. Откъде-накъде тук ще има «разумна плесен»?“

Малинин стоеше на палубата и гледаше с капитанския бинокъл. Разстроен, Артур Янович се въртеше около него, опитвайки да си вземе бинокъла. Малинин не го даваше и повтаряше:

— Почакайте, почакайте, сега, сега…

— Нещо ново ли открихте? — поинтересува се Рогов.

— Старото — неучтиво измърмори Малинин, като върна неохотно бинокъла на капитана, който веднага загледа с него, замръзнал като паметник. — Какво ще кажете, ако ние сме в плен?

— На пирати ли? — запита Нолик.

— На „плесента“. — Не пое шегата му Малинин. — Артур Янович, дайте на шефа да се полюбува.

Може Малинин и да преувеличаваше, но Рогов вече бе готов на нищо да не се учудва, да повярва в най-невероятното. До самия хоризонт, а може би и по-нататък, навсякъде се разстилаше равна зелена повърхност. По нея нямаше вълни, нито бели пенливи зайчета, толкова привични за морето. Пък и море ли беше това? По-скоро „суша“, алчно агресивно блато, което бе арестувало кораба завинаги, навеки — каква друга дума да подбере? Рогов се обърна: отзад, там, откъдето бяха дошли в този странен зелен свят, все още се олюляваше прозрачната завеса. Зад нея като в гигантски аквариум бушуваше синият тайфун. През дванадесетократния бинокъл се виждаха вълните, разбиващи се о завесата, вероятно с грохот. Но звуците, както и вълните, оставаха зад синята завеса, поставена неизвестно от кого и неизвестно защо, пропуснала неизвестно как кораба в това дяволско блато. Да, тук царуваше тишина, безоблачно синьо небе, застиналата зелена плесен на блатото се простираше чак до линията на хоризонта.