Александър Абрамов: Синият тайфун

И заедно с грохота и тъмнината се изви и вятър. Не, не вятър — смерч, ураган (каква друга дума да подберем!?). „Миклухо-Маклай“ потопи нос, после се затресе, като предаде вибрацията на палубата на палубните надстройки, на командния мостик, където стояха тримата: капитанът, Малинин и Рогов, спря за секунда, сякаш бе срещнал преграда, и отново тръгна напред, но вече по-бавно, по-трудно, преодолявайки ударите на вятъра и вълните.

На Малинин му стана страшно. Наметалото, което бе взел предвидливо от каютата, мигновено се превърна в мокър и студен парцал, фуражката му веднага хвръкна, не успя да я хване. Вятърът се опитваше да издърпа пръстите му, стиснали парапета, да ги изблъска назад към навигационната кабина, да го притисне в преградната стена, да го сплеска, да го смаже.

Капитанът раздвижи устните си и Малинин, напрегнал се, едва чу през грохота на вълните и воя на вятъра:

— Имаме… късмет… вървим… по края…

— Машината ще издържи ли? — викна Малинин и като не чу гласа си, закрещя по-силно: — Машината ще издържи ли?

Капитанът се наведе към ухото му:

— Трябва… Да вървим в кабината…

И като го хвана за ръка, го помъкна по хлъзгавата настилка към вратата, дръпна я към себе си. Тя се отвори неочаквано леко и капитанът залитна, падна, като събори Малинин. И веднага, сякаш чакаше само този случай, вятърът заля палубата с чудовищна вълна. Тя подхвана Малинин, запрати го към трапа, като удари главата му в стойката. За секунда той загуби съзнание, но в следващия миг дойде на себе си, запълзя към отворената врата, борейки се с бесния напор на вятъра. После някой пак го бутна и той се търкулна в кабината, седна до преградата и се заоглежда шашардисан. След него се вмъкна капитанът, като дълго се бори с нещо, което сякаш дърпаше вратата, и затворил я най-после, се обърна:

— Жив ли сте?

Малинин само кимна — не му се искаше да говори — и се огледа наоколо. До него на пода седеше Рогов и се държеше за главата, явно също се беше ударил. Отпред, стиснал щурвала, стоеше морякът Володя — приказлив и шегаджия. Даже сега, като погледна към Малинин, хитро му намигна: „Какво временце, а?“ — и отново впери поглед напред в тъмнината, която нахлуваше в навигационната кабина заедно с водата през счупеното стъкло.

Капитанът извади пробката на проговорната тръба и викна:

— Машинното! Какво става?

Някой отдолу се обади:

— Засега се държим. Дълго ли ще продължава, капитане?

— Не знам — каза капитанът и затъкна тръбата с тапата: не обичаше излишните въпроси.

Рогов изстена и каза жално:

— Ако вярваме на това, което знаем за тайфуните, дълго ще трае: най-малко още едно денонощие…

Малинин се ужаси: още цяло денонощие този адски грохот, тази мокрота и мрак. Не, той просто няма да издържи, няма да му стигнат силите. И после…

— Образците — не каза той, а изхриптя — ще се разпилеят, по дяволите!

И тази мисъл, толкова проста и ясна, така го ужаси, че той забрави и страховете си, и болката в главата, и че лабораторията с образците и пробите е два трапа надолу, че го очаква метри мокра палуба, вятър, вой и бесни вълни, забрави всичко това, надигна се, пъшкайки, и тръгна към вратата, като се държеше за преградната стена.

— Къде? — мрачно викна капитанът и го хвана за ръката.

— Пуснете ме — вяло рече Малинин. — Трябва да отида. Там са моите образци.

— Стойте тук! — Капитанът го блъсна, Малинин залитна и се пльосна на пода. — Нищо няма да им стане на образците: ще преминем.

„Къде ще преминем? — удиви се Малинин. — Наоколо е мрак…“

Погледна през счупеното стъкло на кабината и видя това, което преди няколко секунди бе видял и оценил капитанът.

Отдясно всичко си беше, както преди, тъмно и страшно. Но отляво по курса им, от югозапад, бе изплувало ясно синьо пространство, нелепо и странно в мастиления мрак на тайфуна. Сякаш шегаджия-бояджия, без да бърза, бе нанесъл равни сини мазки, пребоядисвайки синкавочерната стена.

— Ляво на борд! — Капитанът отмести с рамо Володя, но морякът не пусна щурвала и те заедно завъртяха наляво, а после капитанът се спусна към машинния телеграф и превъртя ръчката на „пълен напред“. И веднага викна в тръбата: — Пълен напред! Чуваш ли, Максимич, пълен напред!

Нелепо вирнатият нос на кораба в квадрата на прозореца се олюля и запълзя наляво, а самият кораб осезаемо увеличи скорост. Малинин помисли, че тайфунът наистина ги е пуснал, както заповяда великият капитан Артур Лепик, пуснал ги е в това синьо пространство, запълващо цялата видимост по курса им.