Джоан Роулинг - Хари Потър и философският камък

След една нощ дълбок сън Хари се чувстваше почти нормално.

— Искам да отида на тържеството — заяви той на Мадам Помфри, докато тя подреждаше купчината кутии със сладкиши. — Ще мога, нали ще мога?

— Професор Дъмбълдор каза да ти се разреши да отидеш — отговори тя и изсумтя, сякаш по нейно мнение професор Дъмбълдор не съзнава колко рисковани могат да бъдат разни тържества. — И имаш друг посетител.

— О, чудесно! — възкликна Хари. — Кой е?

Докато говореше, през вратата се вмъкна Хагрид. Както обикновено, когато се намираше в някакво помещение, Хагрид изглеждаше прекалено голям, за да е реален. Седна до Хари, хвърли един поглед към него и избухна в плач.

— Всичко… е… по моя… вина… проклет да съм! — изхълца той, захлупил лице в ръцете си. — Аз казах на тоя злодей как да мине покрай Пухчо. Аз му казах! То беше единственото, което той не знаеше, и аз му го казах! Ти можеше да умреш! И всичко заради едно змейско яйце! Никога повече няма да пия! Би трябвало да ме изхвърлят и да ме накарат да живея като обикновен мъгъл!

— Хагрид! — каза Хари, потресен, че вижда приятеля си съкрушен от мъка и угризения, докато едри сълзи се стичаха в брадата му. — Хагрид, той все някак щеше да го открие… става дума за Волдемор, а той би го открил, дори ако не му беше казал.

— Ти можеше да умреш! — хълцаше Хагрид. — И не казвай името!

— ВОЛДЕМОР! — изкрещя Хари и Хагрид така се стресна, че престана да плаче. — Срещнах се с него и ще го наричам с името му. Моля те, горе главата, Хагрид, ние спасихме камъка, няма го вече и той не може да го използва. Вземи си една шоколадова жаба, имам огромни количества…

Хагрид си избърса носа с опакото на ръката и каза:

— Това ми напомни… Нося ти един подарък.

— Да не е сандвич с месо от белка? — попита Хари притеснено и най-после Хагрид се изсмя тихо.

— Не. Дъмбълдор ми даде почивен ден вчера, за да го направя. Вместо това трябваше да ме уволни, разбира се… Както и да е, направих ти това…

Приличаше на красива книга с кожена подвързия. Хари я отвори с любопитство. Беше пълна с магьоснически снимки. От всяка страница му се усмихваха и му махаха майка му и баща му.

— Изпратих сови на всичките стари съученици на родителите ти и ги помолих за снимки… Знаех, че си нямаш… Харесва ли ти?

Хари не можа да продума, но Хагрид разбра.

Тази вечер Хари слезе сам долу за тържеството по случай края на учебната година. Забави го суетнята на Мадам Помфри, която настоя да го прегледа още един последен път, така че Голямата зала беше вече пълна. Тя бе украсена в слидеринските цветове — зелено и сребърно, за да се ознаменува спечелването от „Слидерин“ на Купата на домовете за седма поредна година. Огромно знаме със слидеринската змия покриваше стената зад Височайшата маса.

Когато Хари влезе, настъпи внезапна тишина и след това всички започнаха едновременно да говорят на висок глас. Той се вмъкна на едно място между Рон и Хърмаяни на грифиндорската маса и се опита да не обръща внимание на факта, че някои ученици ставаха, за да го видят.

За щастие Дъмбълдор пристигна няколко мига по-късно. Бърборенето стихна.

— Измина още една година! — каза Дъмбълдор бодро. — И аз ще трябва да ви досадя с хриптящото бръщолевене на един старец, преди да забием зъби във вкусните гозби. Каква година беше това! Надявам се главите ви да са малко по-пълни, отколкото бяха. И имате пред себе си цялото лято, за да ги изпразните хубавичко, преди да започне следващата година… Сега, доколкото разбирам, трябва да бъде присъдена Купата на домовете и точките са разпределени така: на четвърто място е „Грифиндор“ с триста и дванайсет точки, на трето — „Хафълпаф“ с триста петдесет и две, „Рейвънклоу“ имат четиристотин двайсет и шест, а „Слидерин“ — четиристотин седемдесет и две.

Същинска буря от ликуване и тропане се развихри на масата на „Слидерин“. Хари успя да види Драко Малфой, който думкаше с чашата си по масата. Беше противна гледка.

— Да, да, браво, „Слидерин“! — каза Дъмбълдор. — Обаче трябва да се вземат предвид някои неотдавнашни събития.

Залата утихна напълно. Усмивките на слидеринци поизбледняха.

— А-хъм — покашля се Дъмбълдор. — Трябва да раздам в последната минута някои допълнителни точки. Я да видя. Да… Първо: на Роналд Уизли…

Лицето на Рон стана пурпурно и той заприлича на репичка със силно слънчево изгаряне.

— …за най-добре изиграната шахматна партия, която е виждана в „Хогуортс“ от много години насам, присъждам на дом „Грифиндор“ петдесет точки.