Джоан Роулинг - Хари Потър и философският камък

— Да, той… Куиръл каза, че той ме мрази, защото мразел баща ми. Вярно ли е това?

— Ами те доста се ненавиждаха. Както ти и Драко Малфой. А после баща ти направи нещо, което Снейп никога не можа да му прости.

— Какво?

— Спаси му живота.

— Какво?

— Да… — каза Дъмбълдор замечтано. — Странно как действат умовете на хората, нали? Професор Снейп не можеше да понесе мисълта, че е задължен на баща ти… Мисля, че през тази година той се стараеше толкова усилено да те предпази, защото имаше чувството, че по този начин ще бъде квит с баща ти. А после би могъл да продължи спокойно да мрази спомена за него.

Хари се опита да разбере това, но от усилието главата му сякаш се разтуптя, та се отказа.

— И, сър, още едно нещо…

— Само едно ли?

— Как извадих камъка от Огледалото?

— Ааа, радвам се, че ми зададе този въпрос! Това беше една от моите блестящи идеи и, между нас казано, туй вече означава нещо. Виж какво, само някой, който би искал да намери камъка… да го намери, но да не го използва… можеше да го получи. В противен случай само щеше да се види как прави злато или как пие Еликсира на живота. Моят ум изненадва понякога дори и мен самия… А сега — стига с тези въпроси! Предлагам да се заловиш със сладкишите. А! Всякаквовкусовите бобчета на Бърти Бот! На младини имах нещастието да попадна на едно с вкус на бълвоч и оттогава като че ли ми мина апетитът към тях… Но мисля, че ще е безопасно, ако си взема едно хубаво карамелено бобче, какво ще кажеш?

Той се усмихна и мушна в устата си едно златистокафяво бобче. После се задави и каза:

— Уви! Ушна кал!

Мадам Помфри, старшата сестра, беше мила жена, но много строга.

— Само пет минути! — молеше се Хари.

— По никакъв начин.

— Пуснахте професор Дъмбълдор…

— Съвсем естествено — той е директорът… съвсем различно нещо. Ти се нуждаеш от почивка.

— Но аз почивам, вижте, лежа и така нататък. Ох, хайде, Мадам Помфри…

— Е, добре — каза тя. — Но само пет минути.

И позволи на Рон и Хърмаяни да влязат.

— Хари!

Хърмаяни изглеждаше готова пак да го прегърне, но Хари се зарадва, че тя се овладя, защото главата все още много го болеше.

— О, Хари, бяхме сигурни, че ще… Дъмбълдор беше толкова разтревожен…

— Цялото училище говори за това — каза Рон.

— Какво стана в действителност?

Беше един от онези редки случаи, когато истинската история е дори по-странна и вълнуваща от най-налудничавите слухове. Хари им разказа всичко: за Куиръл, Огледалото, камъка и Волдемор. Рон и Хърмаяни бяха много добри слушатели — ахкаха на всички подходящи места и когато Хари им каза какво е имало под тюрбана на Куиръл, Хърмаяни нададе силен писък.

— Значи камъка вече го няма? — каза Рон накрая. — Фламел просто ще умре?

— Това казах и аз, ама Дъмбълдор смята, че… как го рече… „за добре организирания ум смъртта е просто следващото голямо приключение“.

— Винаги съм казвал, че е откачен — заяви Рон с вид, сякаш е много възхитен от това до каква степен неговият идол е луд.

— А какво се случи с вас двамата? — попита Хари.

— Аз се върнах невредима — отговори Хърмаяни. — Свестих Рон… това трая известно време… и тъкмо тичахме към соварника, за да се свържем с Дъмбълдор, когато го срещнахме във входната зала. Той вече знаеше… просто каза „Хари е тръгнал подире му, нали?“ и хукна към третия етаж.

— Мислиш ли, че е искал да го направиш? — попита Рон. — Изпратил ти е мантията на баща ти и всичко останало?

— И таз добра! — избухна Хърмаяни. — Ако е така… искам да кажа… това е ужасно… Можеше да те убият!

— Не, не е — каза Хари замислено. — Дъмбълдор е странен човек. Мисля, че той като че ли искаше да ми даде една възможност. Смятам, че знае кажи-речи всичко, което става тук, разбирате ли. Предполагам, че е имал доста добра представа, че ние ще опитаме, и вместо да ни попречи, просто ни обучи достатъчно, за да ни помогне. Не вярвам да е било случайност, че той ме остави да открия как действа Огледалото. Сякаш е мислил, че имам право да застана лице в лице с Волдемор, ако мога…

— Да, Дъмбълдор си знае работата! — каза Рон гордо. — Слушай, трябва да станеш за утрешното тържество по случай края на учебната година. Всички точки са нанесени и „Слидерин“ спечелиха, разбира се… ти пропусна последния куидичен мач и без теб „Рейвънклоу“ ни премазаха… Ама яденето ще е вкусно.

В този момент дотърча Мадам Помфри.

— Стояхте почти петнайсет минути, а сега ВЪН! — нареди тя твърдо.