Джоан Роулинг - Хари Потър и философският камък

— Опасявах се да не съм закъснял.

— Почти бяхте, аз не можех още дълго да го задържам да вземе камъка…

— Не става дума за камъка, момче, а за теб… усилието, което си направил, едва не те уби. В продължение на цял ужасен миг аз се боях, че наистина те е убило. А колкото до камъка, той е унищожен.

— Унищожен? — попита Хари в недоумение. — Но вашият приятел… Николас Фламел…

— Я виж, значи знаеш и за Николас? — възкликна Дъмбълдор очарован. — Наистина добре си си свършил работата! Е, Николас и аз имахме малък разговор и се съгласихме, че така е най-добре.

— Но това означава, че той и жена му ще умрат, нали?

— Те са сложили настрана достатъчно еликсир, за да им стигне, докато уредят всичките си работи, и после ще умрат, да.

Дъмбълдор се усмихна приятелски, като видя изумлението на лицето на Хари.

— На човек, толкова млад като теб, сигурно му се струва невероятно, но за Николас и Пърнел то всъщност ще е като да си легнат да спят след един много, много уморителен ден. В края на краищата за добре организирания ум смъртта е просто следващото голямо приключение. Знаеш ли, камъкът всъщност не беше нещо чак толкова чудесно. Пари и живот, колкото си поискаш! Двете неща, които повечето човешки същества биха избрали пред всичко… Работата е там, че хората са склонни да избират именно онези неща, които са най-лоши за тях.

Хари лежеше и не намираше думи. Дъмбълдор си тананикаше и се усмихваше на тавана.

— Сър? — обади се Хари. — Мислех си… Сър… дори ако камъка го няма вече, Вол… искам да кажа Вие-знаете-кой…

— Наричай го Волдемор, Хари. Използвай винаги истинските имена на нещата. Страхът от едно име увеличава страха от самото нещо.

— Да, сър. Ами Волдемор ще опита други начини да се върне, нали? Искам да кажа, че той не е изчезнал, нали?

— Не, Хари, не е. Той е все още някъде там и може би търси друго тяло, в което да се засели… Тъй като не е истински жив, не може да бъде убит. Той остави Куиръл да умре; това показва, че е също толкова безпощаден към своите последователи, както към своите врагове. Въпреки всичко, Хари, докато ти може би само си забавил неговото завръщане на власт, ще е нужно просто да се появи някой друг, готов да води следващия път една наглед загубена битка… и ако той бъде забавян отново и отново, в края на краищата може би никога няма да се върне на власт.

Хари взе да кима, но веднага спря, защото от това го заболя главата. После каза:

— Сър, има няколко други неща, които бих искал да узная, ако може да ми ги кажете… неща, за които бих искал да знам истината…

— Истината… — въздъхна Дъмбълдор. — Тя е нещо красиво и страшно и затова трябва да се отнасяме към нея с голямо внимание. Все пак аз ще отговоря на твоите въпроси, освен ако имам много важна причина да не го сторя, в който случай те моля да ми простиш. Но аз няма да те излъжа, естествено.

— Добре… Волдемор каза, че убил майка ми само защото се опитала да му попречи да убие мен. Но всъщност защо е искал да убие мен?

Този път Дъмбълдор въздъхна много дълбоко.

— Уви, първото нещо, което ме питаш, не мога да ти кажа. Не днес. Не сега. Един ден ще узнаеш… не го мисли засега, Хари. Когато поотраснеш… Знам, че ти е неприятно да чуеш това… но когато си готов, ще го узнаеш.

И Хари разбра, че няма смисъл да спори.

— А защо Куиръл не можеше да ме докосне?

— Майка ти умря, за да те спаси. Ако има нещо, което Волдемор не може да разбере, това е любовта. Той не е осъзнал, че една любов, толкова силна като обичта на майка ти към теб, оставя своя отпечатък. Не белег, не видим знак… Това, че си бил обичан толкова горещо — дори ако човекът, който те е обичал, си е отишъл, — ще ти даде завинаги някаква защита. Тя е в самата ти кожа. По тази причина Куиръл, изпълнен с омраза, алчност и амбиция и споделил душата си с Волдемор, не можеше да те докосне. За него беше агония да пипне човек, белязан с нещо толкова добро.

В този момент Дъмбълдор прояви голям интерес към една птица, кацнала на прозореца, което даде на Хари време да избърше очите си с чаршафа. Когато си възвърна гласа, Хари попита:

— А мантията невидимка… знаете ли кой ми я изпрати?

— Ами… баща ти случайно я остави при мен на съхранение и реших, че може да ти послужи. — Очите на Дъмбълдор заблестяха закачливо. — Полезно нещо… Докато беше тук, баща ти я използваше главно за да се прокрадне до кухнята и да грабне нещо за ядене.

— Освен това…

— Кажи!

— Куиръл каза, че Снейп…

— Професор Снейп, Хари.