Джоан Роулинг - Хари Потър и стаята на тайните

— Хари! Хари! Свършихме ли добра работа?

Почтибезглавия Ник излезе от една класна стая, носейки се във въздуха. Зад него Хари забеляза парчета от голям магьоснически сандък, боядисан в черно и златно, който сигурно беше пуснат от голяма височина.

— Склоних Пийвс да го разбие точно над кабинета на Филч — обясни Ник разпалено. — Мислех, че това ще му отвлече вниманието…

— Ти ли го направи? — попита Хари с благодарност. — Аха, подейства, дори не ми определи наказание. Благодаря ти, Ник!

Тръгнаха заедно по коридора. Хари забеляза, че Почтибезглавия Ник още държеше писмото с отказа на сър Патрик.

— Иска ми се да направя нещо за теб и Бандата на отрязаните глави — каза Хари.

Почтибезглавия Ник спря изведнъж и Хари премина направо през него. Но веднага съжали — все едно че бе минал под леденостуден душ.

— Да, можеш да направиш нещо за мен — развълнувано рече Ник. — Хари… Ако не е твърде нахално от моя страна… Ама не, ти няма да искаш…

— Какво е то? — настоя Хари.

— Амиии… в Деня на Вси светии се навършват петстотин години от смъртта ми — започна Почтибезглавия Ник, като се изправи и доби достолепен вид.

— О! — каза само Хари, като не знаеше дали трябва да изрази съжаление, или да се радва на това. — Е, и?

— Организирам тържество в едно от по-просторните подземия. Ще дойдат приятели от цялата страна. Ще бъде огромна чест за мен, ако присъстваш. Господин Уизли и госпожица Грейнджър са също добре дошли, разбира се… Но предполагам, че ти ще предпочетеш да идеш на училищния празник. — Той наблюдаваше Хари с напрегнато очакване.

— Няма — веднага отвърна Хари. — Ще дойда…

— Добро момче! Хари Потър на годишнината от смъртта ми! Ами… — поколеба се той, вече силно развълнуван, — дали би споменал пред сър Патрик колко страшен и внушителен ме намираш?

— Да… Да, разбира се! — каза Хари.

Почтибезглавия Ник сияеше.

— Тържество по случай ден на смъртта? — едновременно любопитно и жалостиво попита Хърмаяни, когато Хари най-сетне се преоблече и отиде при нея и Рон в общата стая. — Обзалагам се, че не са много живите, които могат да се похвалят, че са били на такова нещо… Сигурно ще е страхотно!

— Кому е нужно да чества деня, в който е умрял? — каза Рон, който бе направил едва до половината домашното си по отвари и беше в лошо настроение. — Звучи доста потискащо.

Дъждът още почукваше по прозорците, които бяха станали мастиленочерни, а вътре всичко изглеждаше светло и весело. Огънят хвърляше отблясъци върху многото меки кресла, в които учениците седяха и разговаряха, четяха, подготвяха домашни, или — като например Фред и Джордж Уизли — се опитваха да разберат какво ще се случи, ако се пъхне един от фойерверките на доктор Филибъстър в гърлото на саламандър. Фред бе „спасил“ яркооранжевия огнелюбив гущер от часа по грижа за магически създания и сега влечугото тлееше бавно на масата, заобиколено от цял грозд любопитни глави.

Хари тъкмо се канеше да разкаже на Рон и Хърмаяни за Филч и курса „Маг-експрес“, когато саламандърът внезапно изсвистя във въздуха, като хвърляше пращящи искри и се блъскаше насам-натам, въртейки се шеметно из стаята. При вида на Пърси, прегракнал от крещене по Фред и Джордж, и на фантастичния оранжев звездопад от устата на гущера, който потъна в огъня и експлодира, Хари напълно забрави и за Филч, и за „Маг-експрес“.

Когато дойде Денят на Вси светии, Хари вече съжаляваше за прибързаното си решение да отиде на честването на Почтибезглавия Ник. Цялото училище очакваше с нетърпение празненството. Голямата зала бе украсена както винаги с живи прилепи, от гигантските тикви на Хагрид бяха издълбани фенери, в които можеха да седнат трима души, а и се говореше, че Дъмбълдор е ангажирал трупа танцуващи скелети за тържеството.

— Обещанията трябва да се изпълняват — наставнически напомни Хърмаяни на Хари. — Ти вече каза, че ще ходиш на Деня на смъртта.

И така, в седем часа Хари, Рон и Хърмаяни преминаха покрай вратата на Голямата зала, която гостоприемно блестеше със златни чинии и свещи, и се запътиха право към подземията.

Коридорът, по който трябваше да вървят към тържеството на Почтибезглавия Ник, също беше осветен със свещи, но те съвсем не повдигаха настроението — бяха дълги, тънки, катраненочерни свещици, които горяха с яркожълт пламък и хвърляха мъжделива призрачна светлина дори върху лицата на тримата живи. Температурата спадаше с всяка крачка. Докато трепереше и се загръщаше по-плътно в дрехите си, Хари чу нещо подобно на драскане на хиляди нокти по огромна черна дъска.