Джоан Роулинг - Хари Потър и стаята на тайните

Миртъл я погледна с подозрение.

— Знам, че ми се подигравате — каза тя и малките й прозрачни очи се наляха със сълзи.

— Не… честно… Нали точно сега казах колко добре изглежда Миртъл? — настоя Хърмаяни и ръгна силно Хари и Рон в ребрата.

— Ами да…

— Разбира се…

— Я не ме лъжете! — простена Миртъл и сълзите рукнаха по лицето й, а Пийвс се тресеше от смях зад гърба й. — Да не мислите, че не знам как ме наричат? Дебелата Миртъл! Грозната Миртъл! Стенещата, нещастната, тъжната Миртъл…

— Пропусна „пъпчивата“ — просъска Пийвс в ухото й.

Стенещата Миртъл избухна в сърцераздирателни ридания и избяга от подземието. Пийвс се втурна след нея, като я замеряше с мухлясали фъстъци и крещеше „Пъпчива! Пъпчива?“.

— Олелеее! — пожали я Хърмаяни.

През тълпата към тях се приближи Почтибезглавия Ник.

— Забавлявате ли се?

— О, да — излъгаха те.

— Доста хора, а? — гордо отбеляза той. — Ридаещата вдовица например е пристигнала чак от Кент… Май дойде време за моята реч. Я да ида да предупредя оркестъра…

Но точно в този момент оркестърът престана да свири. Заедно с него млъкнаха всички в подземието и се огледаха изненадано, чувайки звук от ловджийски рог.

— О, ето ги! — горчиво отбеляза Почтибезглавия Ник.

През каменните стени се втурнаха дузина призрачни коне с по един ездач без глава. Множеството заръкопляска неистово. Хари също изръкопляска, но спря веднага щом видя изражението на Ник.

Конете стигнаха в галоп до средата на дансинга и спряха, като се вдигаха на задни крака или се кланяха напред. Водачът, едър призрак, чиято брадясала глава беше под мишницата му и надуваше рог, скочи от седлото, вдигна своята глава високо във въздуха, та да вижда над тълпата, и се запъти към Почтибезглавия Ник, като постави главата си на мястото й върху шията.

— Ник! — прогърмя гласът му. — Как си? Още ли виси главата ти?

И като забоботи от смях, потупа силно Почтибезглавия Ник по гърба.

— Добре дошъл, Патрик! — сковано го поздрави Ник.

— Я, живи! — възкликна сър Патрик, когато забеляза Хари, Рон и Хърмаяни, и подскочи от изненада, високо и престорено, та главата му пак падна от раменете и тълпата вече се заливаше от кикот.

— Много забавно! — мрачно рече Почтибезглавия Ник.

— Не се сърдете на Ник! — провикна се главата на сър Патрик вече от пода. — Още е сърдит, че не го пускаме да стане член на бандата. Но все пак… вижте сами за какво става дума…

— Според мен — бързо се намеси Хари, след като Ник му хвърли многозначителен поглед, — Ник е много… страшен и… ъъъ…

— Ха — пак извика главата на сър Патрик, — обзалагам се, че той те е подучил да кажеш това!

— Моля всички за малко внимание, защото дойде време да произнеса реч! — каза на висок глас Почтибезглавия Ник, като се изкачи на подиума и застана в леденосинята светлина на един прожектор.

— Покойни мои лордове, дами и господа, за голяма моя скръб…

Ала никой не успя да чуе нещо повече. Сър Патрик и другите от бандата започнаха да играят на хокей с главите си и присъстващите се обърнаха да ги наблюдават. Почтибезглавия Ник напразно се опитваше да привлече отново вниманието на гостите, но се отказа, когато главата на сър Патрик прелетя покрай него на фона на бурни аплодисменти.

Хари не можеше вече да понася студа, какво оставаше за глада.

— Стига ми толкова! — промълви Рон през тракащи зъби, когато оркестърът се зае отново да стърже и гостите се върнаха на дансинга.

— Хайде да си тръгваме — съгласи се Хари.

Те се изтеглиха заднишком към вратата, като кимаха и се усмихваха любезно на всеки, който ги погледнеше, и след минута вече тичаха обратно по коридора, осветен с черни свещи.

— Пудингът може и да не е свършил още — каза Рон с надежда и ги поведе към стълбите.

Точно тогава Хари пак го чу.

— …да разкъсам… да разпоря… да убия…

Беше същият глас, същият студен, убийствен глас, който бе чул в кабинета на Локхарт.

Той се спъна, спря, вкопчи се в каменната стена и се заслуша напрегнато, оглеждаше се наоколо и се взираше наляво и надясно в сумрачния коридор.

— Хари, ти какво…

— Това е пак оня глас… Млъкни за малко…

— …тоооолкова гладен… от много отдавна…

— Слушайте! — трескаво каза Хари, а Рон и Хърмаяни се заковаха на местата си, вперили очи в него.

— …да убия… време е да убия…

Гласът ставаше все по-слаб. Хари беше сигурен, че той се отдалечава — изкачваше се нанякъде. Обзе го смесица от страх и любопитство, като гледаше към черния таван. Как ли се движеше нагоре? Призрак ли беше, та можеше да минава през каменния свод?