Джоан Роулинг - Хари Потър и стаята на тайните

— Здрасти, Ник! — каза Хари.

— Здрасти, здрасти! — отвърна Почтибезглавия Ник, като се сепна и огледа наоколо.

Той носеше елегантна ярка шапка с перо върху дългата си къдрава коса и жакет с яка на къдрички, което прикриваше факта, че шията му бе почти прерязана. Беше прозрачен като дим и Хари можеше да вижда през него тъмното небе и поройния дъжд навън.

— Изглеждаш загрижен, млади Потър — каза Ник, докато сгъваше едно прозрачно писмо, което после пусна във вътрешния джоб на жакета си.

— Ти също — отвърна Хари.

— О, това е без значение! — махна с изящните си пръсти Почтибезглавия Ник. — Не че държах да ме приемат… рекох само да кандидатствам, но… очевидно не отговарям на изискванията им.

Въпреки ефирния глас лицето му изразяваше голямо огорчение.

— Но кой би допуснал — избухна той изведнъж, измъквайки отново писмото от джоба си, — че да те удрят четирсет и пет пъти с тъпа секира по шията не е достатъчно условие да бъдеш приет в Бандата на отрязаните глави!

— Ами… да — каза Хари, който явно трябваше да се съгласи.

— И аз самият бих искал повече от всеки друг да беше станало бързо и чисто и главата ми да се бе търкулнала от първия път, дето се казва, защото това би ми спестило много болка и подигравки. Само че…

Почтибезглавия Ник тръсна ръка да отвори писмото и зачете гневно:

— „Приемаме за членове единствено онези, чиито глави са напълно отделени от тялото. Надяваме се да проявите разбиране, че в противен случай членовете на бандата не биха могли да участват в нашите организирани занимания, като жонглиране с глави по време на езда и хокей с глави. Ето защо за най-голямо мое съжаление трябва да Ви уведомя, че Вие не отговаряте на нашите изисквания. С най-добри пожелания, сър Патрик Дилейни-Подмор.“

Вбесен, Почтибезглавия Ник захвърли писмото.

— Заради сантиметър и нещо кожа и сухожилие, на които се държи главата ми, Хари! Според повечето хора това си е все едно обезглавен, но не… не и според сър Абсолютнообезглавения Подмор. — Почтибезглавия Ник въздъхна дълбоко няколко пъти, а после заговори с много по-спокоен тон: — И така, кажи какво те тревожи. Мога ли с нещо да помогна?

— Не — отвърна Хари. — Освен ако не знаеш откъде да вземем седем метли „Нимбус две хиляди и едно“ за мача срещу „Слидерин“…

Остатъкът от изречението бе заглушен от силно мяучене някъде откъм глезените му. Той погледна надолу и видя две светещи като лампи жълти очи. Беше Госпожа Норис, скелетоподобната котка със сива козина, която пазачът Аргус Филч използваше като свой заместник във вечната си война срещу учениците.

— По-добре се махай оттук, Хари! — бързо каза Ник. — Филч не е в настроение. Хванал е настинка, а и някакви третокурсници случайно изплескали тавана на пето подземие с жабешки мозък, та той трябваше да го чисти цяла сутрин. И ако те види с тия кални обувки насам…

— Вярно — каза Хари и заотстъпва пред укорителния поглед на Госпожа Норис, но явно не достатъчно бързо.

Привлечен от тайнствената сила, която очевидно го свързваше с тази отвратителна котка, Аргус Филч излезе изневиделица през един гоблен на стената отдясно на Хари и като хриптеше, затърси трескаво нарушителя на правилата. Главата си беше увил с дебел кариран шал, а носът му беше необичайно морав.

— Мръсотия! — кресна той и челюстта му затрепера, а очите му изпъкнаха застрашително, като посочи калната локвичка, образувала се от мокрите дрехи на Хари. — Навсякъде безпорядък и гадост! До гуша ми дойде, да знаеш! Последвай ме, Потър!

Хари махна тъжно за довиждане на Почтибезглавия Ник и последва Филч обратно надолу, удвоявайки броя на калните стъпки по пода.

Хари никога не бе влизал в кабинета на Филч, а и повечето ученици избягваха това място. Стаята беше неуютна и без прозорци, осветявана само от една-единствена лампа, която се полюшваше от ниския таван. Лека миризма на пържена риба бе застояла във въздуха. Покрай стените бяха наредени дървени шкафове с папки, а от етикетите им Хари разбра, че съдържат информация за всеки ученик, който Филч бе наказал досега. За Фред и Джордж Уизли имаше цял рафт. На стената зад бюрото висеше колекция от добре излъскани вериги и окови. Общоизвестно бе, че Филч постоянно искаше от Дъмбълдор да му разреши да окачва учениците да висят на тавана, вързани за глезена.

Филч грабна едно перо от мастилницата върху бюрото си и затътри крака наоколо да търси пергамент.

— Змейски фъшкии — яростно мърмореше той, — едри, горещи… жабешки мозък… вътрешности на плъх… До гуша ми дойде… За назидание… Къде са формулярите? А, ето ги…