Джоан Роулинг - Хари Потър и стаята на тайните

От ярост Хари успя да разлепи устните си.

— Изобщо не съм раздавал автографи! — разгорещено възрази той. — Ако Локхарт все още разпространява такива слухове…

Но в този момент видя, че Хагрид се смее.

— Шегувам се — каза великанът и приятелски тупна Хари по гърба, от което той полетя към масата. — Знам, че не си. Рекох му на Локхарт, че нямаш нужда да раздаваш снимки с автограф, ’щото и без това си по-прочут от него.

— Ама това не му се хареса, нали? — каза Хари, докато се изправяше и търкаше брадичката си.

— Ни най-малко — отвърна Хагрид и му смигна. — После взех та му казах, че не съм чел ни една от книгите му, и той реши да си ходи. Малко петмезче, Рон? — добави той, когато Рон отново дойде при тях.

— Не, благодаря — немощно отвърна Рон. — По-добре да не рискувам.

— Елате сега да видите к’во си отглеждам тук — каза Хагрид, когато Хари и Хърмаяни си изпиха чая.

В малката зеленчукова градина зад къщата на Хагрид имаше дузина тикви — най-големите, които Хари някога бе виждал. Всяка от тях беше с размерите на воденичен камък.

— Добре вървят, нали? — каза Хагрид доволен. — За Деня на Вси светии тъкмо ще са наедрели.

— С какво ги подхранваш? — попита Хари.

Хагрид се огледа, за да се увери, че наоколо няма никой друг.

— Амиии… давам им малко… нали знаеш… малко помощ.

Тогава Хари забеляза розовия чадър на Хагрид, подпрян до стената на къщата. Хари и преди имаше основания да смята, че това не е просто чадър — беше почти сигурен, че в него е скрита старата училищна пръчка на Хагрид. На пазача не му бе позволено да използва магия. Бяха го изключили от „Хогуортс“ още на третата година, но Хари така и не бе разбрал защо — при всяко повдигане на въпроса Хагрид шумно се покашляше и загадъчно оглушаваше, докато не се смени темата.

— Магия за наедряване предполагам? — каза Хърмаяни, едновременно възмутена и развеселена. — Е, добре си се справил!

— Така казва и малката ти сестричка — обърна се Хагрид към Рон. — Тъкмо вчера я срещнах. — Хагрид погледна Хари изкосо и брадичката му затрепери. — Вика, че дошла да поогледа наоколо, ама мен ако питаш, се е надявала на нещо друго. — И смигна на Хари. — Тя май не би отказала една снимка с…

— Ооо, млъкни! — каза Хари.

Рон избухна в смях и земята се осея с плужеци.

— Внимавай! — избоботи Хагрид и го дръпна от скъпоценните си тикви.

Наближаваше пладне, а Хари бе хапнал само мъничко петмез от сутринта и нямаше търпение да се върне в училище да обядва. Сбогуваха се с Хагрид и тръгнаха към замъка. Рон продължаваше да хълца, но от устата му вече излизаха най-много по две съвсем дребни плужечета.

Тъкмо бяха пристъпили в студената входна зала, когато над главите им отекна глас.

— А, ето ви, Потър и Уизли! — Професор Макгонъгол крачеше към тях със строго изражение на лицето. — Вие двамата ще си понесете наказанието тази вечер.

— Какво ще правим, професоре? — попита Рон и притеснено потисна едно оригване.

— Ти ще полираш среброто в Трофейната зала с господин Филч — каза професор Макгонъгол. — И никакви магии, Уизли! Само с търкане.

Рон преглътна с мъка. Всички ученици в училището ненавиждаха пазача Аргус Филч.

— А ти, Потър, ще помагаш на професор Локхарт да отговаря на писмата на своите почитателки — каза професор Макгонъгол.

— О, не… не може ли и аз да бъда в Трофейната зала? — отчаяно попита Хари.

— Разбира се, че не — вдигна вежди професор Макгонъгол. — Професор Локхарт изрично настоя за теб. Бъдете и двамата точни — в осем часа.

Хари и Рон се дотътриха до Голямата зала в дълбоко униние, а Хърмаяни вървеше по петите им с изражение, което сякаш казваше: „Ами като сте нарушили училищните правила…“ Овчарският гювеч за обяд изобщо не се услади на Хари. И двамата с Рон имаха тягостни предчувствия.

— Филч ще ме държи цяла нощ — мрачно каза Рон. — И без никакви магии! Та в тая зала има поне сто трофея! Изобщо не ме бива да чистя по мъгълски.

— Готов съм да те сменя — глухо предложи Хари. — Имам толкова опит от живота си в семейство Дърсли. Ами да отговаряш на писмата от почитателките на Локхарт?… Той направо ще ме побърка!

Съботният следобед се стопи много бързо и до осем часа оставаха пет минути, когато Хари затътри крака по коридора към кабинета на Локхарт. Стисна зъби и почука.

Вратата веднага се отвори и Локхарт го посрещна с широка усмивка.

— А, ето го и немирника! Влизай, Хари, влизай!

Множество фотографии на Локхарт в рамки грееха по стените, осветявани от безброй свещи. На няколко от тях се виждаха дори автографи. Върху бюрото му имаше още един голям куп.